О живлението сред българските националисти напоследък тревожи много здравомислещи хора. Но национализмът е далеч не само български феномен.
В момента светът внимателно следи възраждането на украинския национализъм и ответната реакция на руския, подсилен допълнително от Олимпиадата в Сочи. В Турция премиерът Ердоган също обича да използва националистическата карта. Караниците между България, Гърция и Македония за историята, миналото, езика и името вече са анекдотични в Брюксел. А за новата велика сила Китай национализмът се превръща в основен политически инструмент. Една дискусия, която заглъхна след края на Студената война, отново се връща на сцената. Нека си припомним някои от главните аргументи.
Разни видове патриотизъм
Понятието "нация" се ражда, когато Просвещението и Революцията разрушават легитимноста на свещения династически ред, смята историкът Бенедикт Андерсън. Според него нацията е въображаема политическа общност, която не съществува обективно, а само в главите на хората.
Сходни възгледи застъпва и неговият колега Ърнест Гелнър, който обаче вижда произхода на съвременните нации най-вече в лоното на индустриалната революция. Когато се водеха югославските войни, Гелнър бе особено популярен с възгледите си за национализма.
По същото време в Европа бурно се дискутираше разликата между патриотизъм и национализъм. Ако приемем обичайното определение, че патриотизмът е емоционална обвързаност с една нация, веднага ще открием разликата с национализма. Защото национализмът е възглед, а често пъти и обществено движение, което цели създаването и консолидирането на националната държава и осъзнатото идентифициране на гражданите ѝ с нея.
Германците се отнасят сдържано към патриотизма, припомня Петер Щурм във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Според него причините трябва да търсим не само в мрачния период между 1933 и 1945. "През 70-те и 80-те години на миналия век най-вече в германските университетски центрове доста хора по принцип отхвърляха всичко, което беше по някакъв начин "германско". При това те самите не знаеха точно защо", пише Щурм.
Ето и част от неговото обяснение за разликата между национализма и патриотизма: "Патриотизмът се проявява в многобройни и най-различни форми. Безобиден и обикновено забавен е местният патриотизъм. "Чуждата кокошка е патка" - гласи една поговорка, която обаче не важи за местните патриоти. Напротив - тъкмо тяхното топло отношение към собствения регион най-плътно се покрива с такива вълнения като чувството за принадлежност и обичта към родината.
Ако се качим обаче на по-горното равнище на цяла една държава, патриотизмът вече не изглежда толкова дружелюбен. Спортната публика в САЩ, например, в своя разпенен патриотизъм често забравя, че и спортистите от други нации постигат забележителни резултати. И изобщо патриотизмът в САЩ по същината си е прекалено приповдигнат и патетичен. Просто защото единствено в него се събират граждани от най-различните култури и етноси.
Крайности и добри примери
В Русия също живеят различни етноси, които отчасти говорят и собствени езици. На този фон държавата открай време се опитва да обедини гражданите под шапката на някакъв общ идеал, на един максимално широк патриотизъм, който крепи държавните устои. Русия и други подобни страни в крайна сметка винаги стигат до едно и също "решение": патриотизмът да сублимира във фигурата на вожда. Това обаче само демонстрира слабостта на една държава и слабостта на идеята ѝ.
Крайния пример намираме в Северна Корея - държавата с може би най-отрицателни показатели в целия свят. В случая със Северна Корея обаче има и още нещо, типично за редица малки държави и народи - в тях националното чувство блика особено силно. В хода на историята малките нации обикновено винаги са се отбранявали срещу по-големи и по-могъщи съседи. Тъй че, за да опазят идентичността си, те открай време подсилват своето национално самосъзнание. Макар и не толкова малка, Полша дава добър пример за това, особено в годините (повече от столетие), в които не присъства на картата на Европа. И до ден-днешен понятието "нация" в Полша е обгърнато от такава аура, каквато трудно ще открием другаде по света.
Лошо става обаче, когато в отделни страни патриотизмът се използва като инструмент за отграничаване от "другите". Особено ако политиката на съответната държава поощрява тази тенденция, "добрият" патриотизъм много лесно може да се превърне в "лош", в потенциално агресивен национализъм.
Национализмът, който само се маскира като патриотизъм, и днес служи като легитимационна идеология на много места по света. Не само диктаторите злоупотребяват с националните чувства, насъсквайки срещу предполагаемия външен враг - дори демократично избраният турски премиер Ердоган посяга към този инструмент, усетил се притиснат до стената. В подобни ситуация тъй нареченият патриотизъм служи за политическо дисциплиниране.
В Китай, например, за добър патриот се смята само онзи китаец, който не критикува правителството. Там се налага образът на една нация, която с всички възможни средства трябва да си възвърне полагаемото ѝ се място в света. Вярно, че това не е само китайски феномен, но поради големината на страната може да се превърне в една от най-големите опасности за световната политика в обозримо бъдеще. И както винаги става в подобни случаи, у потенциалните жертви се надига не само страх, но и агресивен контранационализъм."
Предупреждението на Петер Щурм звучи особено актуално, ако се вгледаме в политическите процеси по света днес.
