Всички, които го познават, му предвещават голямо бъдеще.
- Не забравяй - каза ми той - че с държавни пари се играе по-леко!
На тридесет и три години има репутацията на един от най-съобразителните, хитри и силни хора, които аз и неговите приятели сме срещали. А като към това се добави чувството му за сигурност и вродената му подлост, има всички данни да отиде далече...
Електронният му мозък работи безупречно, анализира най-сложни положения, търси решения, дава съвети и естествено всичко, което извършва, трябва да му се заплати. Нему е все едно на коя държава служи, на каква кауза и какви идеи налага.
Когато през далечната 1966 г. бъдещият писател дисидент Георги Марков публикува своята новела "Портретът на моя двойник", той едва ли си дава сметка колко далече всъщност ще стигне реалният прототип на гореописания герой - бъдещият несменяем ръководител на Националния дворец на културата Христо Друмев.
Четирийсет години по-късно въпросният "двойник" на избягалия в Лондон журналист (който в новелата присъства като негов партньор и ментор в играта на покер) продължава да управлява почти еднолично може би най-емблематичния недвижим имот, завещан от времето на социализма, и се смята за един от най-влиятелните хора в сянка в българската столица. По всяка вероятност той е и една от най-колоритните личности, около която витаят всевъзможни митове.
Известен е като син на милионер от царско време, дипломат от първите години след 9 септември, картоиграч, авантюрист, юрисконсулт във външнотърговска фирма, вносител на "упадъчни" западни филмови суперпродукции и какво ли още не...
Едно нещо обаче е абсолютно сигурно - Христо Друмев успява да надживее всички политически сътресения и промени след падането на режима на Тодор Живков и не само се задържа начело на единствения истински социалистически "дворец" в България, но и капитализира тази своя позиция по максимално добър начин.
И наистина - всеки човек, който е бил на някаква мащабна проява в НДК, вероятно е забелязал как влиятелни хора от целия политически и бизнес спектър дружелюбно се усмихват рамо до рамо в ложата на НДК.
"НДК е станал част от семейството ми"
откровено казва Христо Друмев пред пловдивския вестник "Марица" по случай 70-годишния си юбилей. Днес, пет години по-късно, като че ли това не се е променило много. Преди обаче да "се слее" с НДК, неговият живот е низ от перипетии и авантюризъм, достойни за литературно произведение.
Ако има качество, което да е подпомогнало най-много възхода му през годините, това определено е комбинативността. И ако "Златният телец" и "Дванайсетте стола" бяха писани в България, главният герой вероятно нямаше да се казва Остап Бендер...
Самият Друмев дори обича да цитира въпросния знаменит персонаж на Илф и Петров, и по-специално неговата реплика: "Парите се търкалят в краката, само трябва да се наведеш и да ги вземеш."
Благодарение на своята житейска гъвкавост и изобретателност директорът на НДК успява да живее учудващо добре още в ранния социализъм, въпреки че произхожда от семейство на заможен капиталист. Неговият баща, също Христо Друмев, е представител на германската фирма "Вандерер верке" за България преди 9 септември 1944 г. и след идването на народната власт губи цялото си състояние, което е национализирано.
"Ако всичко това не беше станало, аз щях да бъда едно лъскаво синче на милионер с много добро образование, щях да бъда обграден от красиви автомобили и момичета", споделя Друмев пред "Марица".
Независимо че има "упадъчен корен", той все пак той успява да се интегрира добре в социалистическата матрица. След 9 септември по някакъв начин попада не къде да е, а в Министерството на външните работи (МВнР), където по принцип случайни хора не се назначават.
Обяснението му за този парадокс е, че това е станало "с връзки": благодарение на д-р Минчо Нейчев - министър на правосъдието в отечественофронтовското правителство, който преди това е бил служител във фирмата на баща му. Точно в този момент външното министерство изпитвало крещяща нужда от хора, които да знаят чужди езици.
Такъв бил и самият Друмев. Според собствените му думи при него са стажували първият випуск дипломати от кариерата като Петър Младенов, Андрей Луканов и Бойко Димитров - осиновения син на социалистическия вожд Георги Димитров. Езиковите му познания му позволили да се издигне до аташе във Външно с отговорност за целия американски континент.
Безоблачният период в МВнР приключва за Друмев със смъртта на неговия покровител Минчо Нейчев в началото на 60-те години на миналия век.
Бъдещият шеф на НДК е уволнен поради политическа непригодност и е принуден да се препитава с доста алтернативни занимания - ремонтиране на пишещи машини и... игра на покер. Горе-долу по това време става ясно, че той има сериозни заложби на картоиграч.
"Срещу чужденци е много опасно", казва Друмев и споделя, че е играл най-вече с писатели, партийни кадри, журналисти, музиканти, спортисти...
"Всичките съм ги обирал"
добавя, подсмихвайки се той. Благодарение на покера той успява да носи достатъчно пари вкъщи, така че възрастният му баща да не разбере до смъртта си, че Друмев е изгонен от Външно.
Картите вкарват Друмев в инакомислещи интелектуалски среди, където той се сближава с писателя дисидент Георги Марков.
По повод новелата "Портретът на моя двойник" директорът на НДК отрича да е играл двойна игра (в произведението той се съюзява с непобедимия картоиграч Хиената, за да обере Марков). Според него е станало точно обратното - двамата прибират парите на покер легендата.
"Истината е, че Марков дойде към 4 часа през нощта да си вземе неговия дял. Аз смених картите по време на играта", разказва Друмев. По думите му краят на неговите покерджийски мошеничества идва в средата на 60-те години, когато се жени за съпругата си Емилия Друмева (в момента конституционен съдия). Тогава той заменя комара с другата си картоиграческа страст - игра на бридж.
Преди обаче това да се случи, Друмев успява да си намери работа зад граница - юрисконсулт на "Техноекспортстрой" в Ирак, където български инженери прокопават канали и работят по изграждането на канализацията в Багдад.
Докато е в иракската столица, той отново използва картоиграческите си умения, за да си проправи път във "висшето общество". Така става редовен посетител на дипломатическия клуб в Багдад, където според него не е имал достъп нито един човек от соц. страна.
Чест гост на въпросното място е бил и тогавашният лидер на партията Баас Ахмед Хасан ал Бакр, чиято охрана се е ръководела от самия Саддам Хюсеин, разказва директорът на НДК. Според Друмев именно бриджът се е оказал заниманието, което отваря пред него всяка врата. Дори и в момента той е капитан на националния отбор по бридж и двукратен световен шампион.
След връщането си от Ирак Христо Друмев отново си намира работа, свързана с пътуване зад граница. Благодарение на тогавашния шеф на държавната кинефикация Павел Писарев той оглавява предприятието "Филм България", започва да обикаля международни фестивали и да търгува с кинематографична продукция.
Успява да сключи договор с "Метро Голдуин Майер" и за първи път внася в България класически "упадъчни" американски филми. А когато някои партийни деятели надигат глас срещу това, той обявява, че лично Тодор Живков ги е гледал и одобрил. Впоследствие никой не посмява да провери верността на това твърдение...
Оттук нататък кариерата на Христо Друмев върви шеметно нагоре и той обикаля половин Европа като културен аташе - Франция, Германия, българския културен дом "Витгенщайн" във Виена. И така до 1988 г., когато е върнат в България, за да поеме импресарската дейност на диригента Емил Чакъров в НДК.
Две години по-късно вече бившият авантюрист, картоиграч и син на милионер от царско време стои начело на единствения истински "дворец", построен в България по социалистическо време.
Христо Друмев: Предлагаха ми да направим РМД, но аз отказах
Иван Михалев: Генерален директор сте от 17 години. През какви етапи мина НДК през тези години?
- Аз съм тук от 1988 г. Тогава НДК беше почти на пълна бюджетна издръжка. По това време тук работеха 1140 души, а сега сме 249. От 1 април 1991 г. бяхме включени в едно постановление на правителството и издръжката ни беше напълно преустановена. Обяснението беше, че е имало идеи НДК да се предостави на една фондация. Тогава започна една титанична битка. Мога спокойно да кажа, че имаше 22 опита за приватизация на НДК.
- Вие ги броите ли?
- Да. Откакто съм тук, се смениха 13 правителства. За щастие всички министерски съвети имат интерес работата да върви, а и да не се влагат разходи от държавния бюджет. Нещо, което ние правим.
НДК нямаше акт за държавна собственост, които по това време се издаваха от общински служби. Това даде възможност общината да прилапа цялото околно пространство и всички обекти, от които можеше да се получават средства - целият търговски комплекс с всички магазини в подлеза, подземния паркинг за 920 места, надземния паркинг за 240 места, английския двор.
Ако бяха останали собственост на НДК, щяха да генерират приходи, с които той щеше да разцъфне. Нямаше да има нужда да слагаме тези реклами по фасадата, да правим някои търговски изложения и базари, които не са особено лицеприятни.
Получавали сме оправдани критики от много хора, че сме дворец на културата, а в него понякога се продават гащи и чорапи. Аз съм длъжен обаче всеки ден да осигурявам 26 000 - 27 000 лева. Ако не осигурим тези пари, НДК спира да съществува.
- Значи не формирате никаква печалба, така ли?
- Ама как! Не генерираме никаква печалба по най-различни причини, но основното е, че ни притиска нуждата. Всичко, което правим, покрива разходите за заплати, отопление, ток, вода, телефонни разговори, някакви внезапни ремонти и, разбира се, за една активна целогодишна културна програма.
Останалото го влагаме за подобрение на имуществения фонд, защото това е една много луксозна и скъпо струваща сграда. Дори да имаме излишък от 5 милиона, моментално ще се намери къде да се вложат.
До ден днешен никой не може да повярва, че ние сме единственият конгресен и културен център в света, който е 100% на самоиздръжка. Това го няма и в най-богатите държави.
Често пъти сравняват НДК с центъра "Жорж Помпиду" в Париж. Там ги няма тези рекламни плакати и базари, но те получават 160 млн. долара годишно субсидия от три места - от държавата, региона и от града, а ние - отникъде.
- Какви са заплатите в НДК?
- Не са високи. На генералния директор е 1040 лева. Като прибавите 50% за прослужени години, става вече много прилична заплата. На заместник генералните директори е 975 лева.
Но ние имаме много социални придобивки, които са доста интересни. Служителите имат 24 работни дни отпуска плюс още 12 заради това, че голяма част от нашите събития са събота и неделя или след 18 часа.
Имаме медицински център, зъболекарски кабинет, физиотерапия, частично отделяме пари и за лекарствата на служителите. Даваме по 40 лева за поевтиняване на храната, имаме най-добрия стол. Храната е много хубава, почти като на ресторант - отиваш и си избираш.
Даваме бонуси на тези семейства, които имат едно, две или повече деца. А при отделни случаи финансираме децата да отиват на лагер на морето, като им плащаме и транспорта. При пенсиониране на дългогодишни служители изплащаме по 10 заплати.
- Вие сте построили комунизма май?
- Много хора ни го казват шеговито. Това не е желание за постигане на идеологически цели, а доказателство, че не само в частната икономика има рентабилност, но и при разумно менажираната държавна структура. Хората, които работят в НДК, знаят, че са част от един екип.
- Вие сте все още творческо-стопанско обединение. Май сте единствени в държавата?
- Да, ние сме единствените.
- Има решение на правителството НДК да се преобразува в търговско дружество. Защо не е изпълнено?
- Досега е имало само някакви неясни намерения. След като се снабдихме с акт за публична държавна собственост, опитите за приватизация изчезнаха. Не вярвам общественото мнение да погледне с добро око към което и да е правителство, ако улесни приватизацията на НДК. Нашата идея беше да станем 100% държавно мениджърско дружество - ЕАД или ЕООД, на което да се предоставят сградите по стария закон за концесиите на особен вид ползване. Това сме предлагали на три правителства, но без резултат.
- Какъв е вашият личен статут? Имате ли подписан трудов договор с правителството?
- Постът ми е изборен и формулата е твърде интересна. Тя гласи: "до провеждането на нов конкурс". А кой го провежда - Министерският съвет. Ако ми кажат: "Христо Друмев, отивай си", разбира се, ще си отида веднага. Хубавото е, че съм избран с конкурс и на практика не съм някакво политическо назначение.
- Как успяхте 17 години да се задържите на този пост?
- Основното е, че успяхме да постигнем равновесие в приходите и разходите. Нямаше опасност да рухнем както някои културни центрове - опери, театри, филхармонии и др. Знаете колко фабрики бяха доведени до фалит, за да ги изкупят, а след това да продадат и машините на скрап. Щеше да бъде престъпление да позволим това да стане с НДК. Както виждате, то си стои и е 100% държавна собственост. До този момент нито един министър на финансите не ме е питал какви нужди имаме.
- Смятате, че не са ви сменили толкова години, защото сте успявали да балансирате между приходите и разходите, така ли?
- Да, но освен това ние не направихме никакви сериозни глупости или нарушения. Първо дойдоха охранителите и казаха "искаме да ви охраняваме". По това време аз инициирах и учредихме съвместна фондация с МВР. И на тези "симпатични" млади хора, които искаха да ни охраняват, им казах, че това е невъзможно, защото работим със Служба "Национална полиция". "Ама не може ли частен СОТ да ви направим или да ви застраховаме." Казваме им "не, може, защото в Пощенска банка наш партньор е ДЗИ".
После дойдоха торбоносачите. Пристига човек с една торба и казва "ето ви тая торба, но дайте да направим едно РМД". Ние не искаме да участваме в такива работи, но вие ми кажете на колко места са отказвани такива предложения?
След това се появиха политиканците - "дайте това ще направим, а ние това ще ти осигурим". Включително и тогавашното Г-13 се опита да ни превземе. Помните ли какви бляскави хора бяха? Те искаха да вземат целия бивш правителствен тракт. Казахме им "не". И не пуснахме Г-13.
