Жената, която написа "Чернобилска молитва"

Л укашенко е толкова бесен на книгите й, че ги забранява на територията на Беларус. Е, после му минава и така при едно от завръщанията си в Минск, Светлана вижда на една витрина последната си книга – „Време втора употреба. Краят на червения човек“.

Когато обаче проверява каква е цената на книгата тя вижда, че това е една учителска заплата. Следователно, в една от най-бедните страни на територията на континента, никой не би могъл да си позволи да я купи.

Името на Светлана Алексиевич нашумя не толкова пoкрай Нобеловата награда за литература, която тя получи през 2015 година, а със сериала „Чернобил“, който се превърна в истински феномен.

Сценарият, частично базиран на текстовете на Светлана и нейния философски и документален роман „Чернобилска молитва“, превърна Светлана Алексиевич  в истинска звезда за масовата аудитория.

Коя е писателката, за която говорят всички?

Светлана Алексиевич е родена през 1948 година в Украйна и е от смесен украинско-беларуски произход.

Баща й е убеден комунист, участвал в Сталинградската битка.

След като е извършен успешния полет на Гагарин в космоса, той е убеден, че съветският строй може всичко и цялото семейство е възпитавано в идеалите, идеите и вяра в комунизма.

В интервю за полското издание Gazeta Wyborcza през 2015 година разказва за детството и разколебаването във строя.

Светлана Алексиевич израства в малко селце в Беларус.  Там животът е идиличен – всички деца са заедно, учат за Великата революция и подвизите на героите й, а след училище вършат заедно полска работа.

Говорят за революцията и дори съжаляват, че не са били родени тогава.

Когато обаче прекарва ваканциите си в Украйна, Светлана често чува странни неща, за които не се говори в училище. Като например – „Тази жена изяде децата си“.

Така бъдещата авторка разбира за Голодомора, причинил смъртта на милиони в Украйна.

Друга възрастна жена пък разказвала как по време на Втората световна война в селото им първо дошли руснаците – и взели всичката храна.

После дошли немците и не намерили нищо. В дома й влезли двама войници, единият почти дете – и се разплакал. Помолил поне за чаша вода. Тогава тя му дала две яйца, които тя била скрила.

„Тогава не ми беше ясно, как така немският войник може да плаче, а украинската баба – да го съжали. Започнах да разбирам, че нищо не е нито само черно, нито само бяло“, казва писателката.

След края на училището, писателката завършва журналистика и работи почти седем години в редакция.

Тези години я запознават с цензурата.

Когато тя решава да пише за жертвите на Войната и цената на победата, като разкаже историята на войник, останал без крайници, Партията забранява. Защо? Защото Войната не може да има такова грозно лице.

Историите, които тя няма право да публикува са стотици.

Един ден Светлана излиза от редакцията и събира на заем от приятели, познати и колеги 5000 рубли.

Така купува магнетогфон, на който започва да записва разкази.

Първите хора, които се връщат в спомените си са от селото на баба й в Украйна. Село, в което единственият мъж е бил баща й. Всички останали са загинали във Войната.

Женските разкази за войната раждат първата й книга – „Войната няма женско лице“. Ръкописът е подмятан близо 3 години от бюро на бюро, тъй като всички се страхуват да го издадат.

Следващата й голяма книга ще е за трагедията в Чернобил.

Тя  показва две различни перспективи към чернобилската катастрофа.

Първата: на страната, която понася най-големите последствия – Беларус.

В държавата, занимаваща се предимно със земеделие, почвата е унищожена, а с нея земеделието, животновъдството - всичко.

За съжаление, това, което предстои, е най-страшното. Това ще е съдбата на децата, родени след Чернобил.

В книгата на Алексиевич се говори за претъпканите болнични стаи в Беларус, пълни с малки деца, болни от левкимия.

Другият голям аспект на „Чернобилска молитва“ е противопоставянето – човек-система.

Без художествена измислица, само със записи от своя магнетофон, Светлана представя трагедии, съсипани животи. Така тя се противопоставя на властта, която за да спаси реномето си, иска да погребе истината в оловни ковчези и да я полее с бетон.

Истината обаче се оказва силна като радиацията, за която Съветският съюз мълчи. Първоначално никой не я вижда, но последствията са навсякъде и до степен, в която вече никой не може да отрича.  

Алексиевич, възпитавана в комунистически семейство, показва какво е отношението й към системата, когато Лукашенко е избран на власт. Тя демонстративно напуска Беларус.

А действията й не водят до нищо. Няколко години по-късно, след множество уговорки тя успява да се върне отново в страната, за да види, че няма какво да прави там.

Литературата й, също както и през 80-те години е крайно неприемлива. Така писателката трайно се разделя с родината.

Отново пред полските медии, когато получава наградата „Ришард Капушчински“, Светлана Алексиевич признава: „Опознавам все повече човека и да го обичам става по-трудно… Все по-често плача“.

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.