Уганда, Танзания, Южна Африка и дори Индия.
Група момичета и момчета от Азия и Африка, които живеят на хиляди километри от дома, пристигат в България като доброволци. И това, което решават да направят е да посетят дом за възрастни хора, за да донесат радост и разнообразие за обитателите там.
Дали фактът, че живеят на хиляди километри, че са представители на различни култури, ги прави коренно различни? Със сигурност, но всеки един човек носи и своята уникалност, и универсалните човешки ценности в себе си.
За преживяването им като доброволци, защо решават да отделят от времето си на българските пенсионери и каква е практиката в тяхната страна спрямо възрастните хора - разговаряме с Джаклин Кугонза (Уганда) Синетемба Машиане (Южна Африка), Думо Кумало (Южна Африка), Аш Чаудхари (Индия), Питър Гуишаха (Танзания), Аюбу Мбарази (Танзания), Пуджа Саин (Индия) и Джъстин Набулиа (Уганда).
В края на миналата година, групата доброволци прави картички за обитателите на дом за възрастни хора. На събитие по случай Бабинден, те отиват да им ги дадат. Какво се случва, когато младите доброволци и българските баби и дядовци се срещат?
Вижте какво разказват.
Условията в дома са добри и за хората там се полагат грижи. Има обаче липса на нещо много основно - контактът с хора извън персонала.
Пуджа и Аш са от Индия. Тя следва бизнес администрация и когато се върне в Индия ще се ориентира към професия, свързана с финансите, той се занимава с компютърни науки.
В момента обаче, те са в България и споделят повече за културата и отношението към най-възрастните членове на семейството в нейната страна. "При нас, бабите и дядовците са най-важните членове на семейството", разказва Пуджа и допълва: "Това е така, защото обикновено родителите работят и няма кой да се грижи за децата. При нас традициите са изключително важни, семействата винаги живеят заедно. Изключително много разчитаме на бабите и дядовците ни."
Пуджа си спомня как са започнали да се подготвят за срещата: "Всички бяхме много въвлечени в тази дейност, всеки искаше да направи картичките с креативност и чисто сърце, независимо кой ще ги получи. Когато пристигнахме в дома за възрастни, всеки искаше да картичка и казваше - "Дай я на мен!" Не очаквахме това, не стигнаха за всички.
Но всички бяха много щастливи и искаха да комуникират с нас, въпреки че ние не говорим български, а те - английски. Важното е, че бяха щастливи, снимаха се с нас, танцуваха с нас и питаха дали ще дойдем пак", разказва Пуджа и допълва: "Когато прекараш малко повече време с тях осъзнаваш, че ще дойде момент в живота, когато ще си на тяхната възраст и можеш да имаш нужда от същите любов и внимание."
Аюбу, Барази, от Танзания, който е музикант споделя, че за него това е различен вид изживяване: от момента, в който започват да подготвят картичките, до срещата в дома.
"В нашата страна няма домове за възрастни хора. Нашите баби и дядовци са винаги близо до нас. Разбира се, понякога става така, че ние слушаме тях повече, отколкото те нас. Но също така, те доста ни глезят."
Когато посетихме дома - не знаех какво да очаквам. Те ни приеха с отворени сърца. Мисля, че основният проблем, с който се срещнахме там, е самотата.
Имаше възрастна жена, чийто син е заминал за Мозамбик преди повече от 30 години. Той е създал семейство там, има и деца. Тази жена обаче никога не ги е виждала, синът й не я е потърсил повече. Тя непрекъснато искаше контакт с мен, сякаш така виждаше внуците си. Можех да почувствам самотата й. За краткото време, в което бяхме там, видяхме светлината в очите им."
Синтемба и Думо са от Южна Африка. И двамата казват, че срещата е изпълнила сърцето им с радост.
Синтемба споделя: "Ние сме различни и това се вижда. Някои от хората там никога не бяха виждали човек от Африка. За тях беше вълнуващо да се запознаем, защото мога да им разкажа за моята родина и по този начин да ги запозная с друга страна, да ги извадя замалко от света, в който живеят."
Джъстин и Джаклин са от Уганда. Джаклин разказва: "В началото се страхувах от това, което ще видя. Бях чувала, че възрастните хора живеят в много лоши условия. Но си казах, ако тези хора имат нужда да се почувстват по-добре - да, ще отида при тях. Но когато се срещнахме - те бяха усмихнати и ни очакваха. Истината е, че аз се развълнувах. За мен това беше истинско преживяване. И промени мнението ми. Имах чувството, че за момент те гледаха на нас като на техни внуци."
Питър, който е от Танзания разказва с усмивка, че когато възрастните хора започнали да танцуват, буквално не е можел да си поеме дъх. "Мислех, че след 5 минути ще се изморят. А измореният бях аз - те искаха още!"
Джъстин от Уганда казва, че истински се е зарадвала на посещението. За нея да направиш неочакван подарък, е щастие. "Независимо на колко години си - ти си важен. Не бива да бъдеш изоставян. В крайна сметка, всички ние сме хора".
На финала на разговора ни Аюбу споделя, че в родната му страна има много изоставени деца, настанени в институции. Той често ги посещава, защото за него е важно хората, които са сами да знаят, че има на кого да разчитат. Това се отнася в еднаква степен както за децата, така и за възрастните хора.
"Няма значение кой си, откъде си и какво правиш. Ако можеш замалко да отделиш време на някого и да го накараш да се усмихне - защо да не го направиш?", пита Аюбу.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram
