В седмиците преди премиерата на „Капитан Марвел“ огромен брой заглавия политизираха до болезнена степен поредния филм на Marvel Studios. В интернет се появиха широко разпространени клипове против феминисткия активизъм на Бри Ларсън, а самата актриса използва почти всяко свое промоционално интервю, за да говори за равенството между половете и важността на филма си в този аспект.
Категорично отказах да отворя клиповете и статиите както на едната, така и на другата страна, преди да съм изгледал лентата. От кога стана престъпление да очакваш с интерес даден филм просто защото е част от страхотна поредица в ключов етап от развитието си, а не защото си крайно десен трол или крайно ляв активист?!
И ето, че все пак самата лента ме принуди да я разгледам в политически контекст, както личи и от заглавието на ревюто ми. „Капитан Марвел“ притежава немалко елементи на добър супергеройски филм – логически обосновани сюжетни обрати, компетентна режисура, добри изпълнители в различните роли и страхотно написани поддържащи герои.
Но на лентата ѝ липсва солиден крайъгълен камък –
тя е супергеройски филм с парадоксално антипатичен супергерой в своя център. И причината е именно криворазбраният, демонстративен, токсичен феминизъм, с който е пропита героинята Каръл Денвърс на Бри Ларсън.
Тя е всесилна, безгрешна, излишно идеализирана още от първия момент, в който сюжетът ни среща с нея. В хода на действието виждаме различни сцени от нейното минало и следим приключението ѝ в настоящето, като голяма част от сюжета е концентрирана около това героинята да си възвърне изгубената памет.
В крайна сметка това се оказва абсолютно безпредметно упражнение, мъртва драматургична тежест, тъй като героинята се държи по един и същи начин и преди, и след като разбира коя е всъщност.
Тя не израства, не прогресира, не се променя.
Душевен конфликт в нея просто не съществува.
Опитите да ѝ се придаде някакъв достъпен човешки облик, нормални характеристики, с които да се идентифицира зрителят, са смехотворно стереотипни. Виждаме как в младостта си е носила тениска на популярна рок група, как е пяла караоке и как е тренирала, за да влезе в армията. Всичко това е поднесено под формата на отделни, изолирани кадри без никаква драматична тежест.
Единственото, което ги обединява, е неизменното, тенденциозно присъствие на потисник от мъжки пол. Независимо дали е бащата, който се е карал на малката Каръл, колегата в армията, който ѝ е казвал, че не става за нищо, или извънземният ѝ ментор, изигран от Джуд Лоу, който се опитва да я научи да не разчита изцяло на свръхсилите си, тя винаги трябва да опровергава мъжете в живота си.
И го прави – отново и отново, без никаква нотка на героизъм, никакъв намек за трудност, изпитание или драма.
Персонажът е художествено мъртъв. Здравето ѝ в нито един момент не е в опасност, камо ли пък животът ѝ. В кулминацията на лентата тя унищожава еднолично и безпроблемно половин космическа флота. И не, това не е преднамерен хумор – лентата се опитва да представи всичко това сериозно.
Не помага особено и фактът, че актрисата в ролята е абсолютно лишена от всякаква харизма. Бри Ларсън очевидно е добра актриса и спечеленият ѝ „Оскар“ преди две години е доказателство за това.
Но още по-очевиден е фактът, че не е овладяла тънкото изкуство на това да бъде филмова звезда, да бъде симпатична на зрителите, да се усмихва повече като Том Круз в „Топ Гън“, отколкото като Арнолд Шварценегер в „Терминатор 2: Денят на Страшния съд“, да изстрелва шеговитите си реплики с игривия тон на Робърт Дауни Джуниър, а не с глуповато равен тембър и стоманена физиономия.
Отмъстителите на Marvel: Звезди без край
Нейната Каръл Денвърс винаги е разгневена, винаги е убедена в правотата си, винаги е готова да се кара с хората около себе си и да раздава правосъдие с юмруците си. Тя е инатлива, арогантна и абсолютно антипатична. Единственото нещо, което я прави нормален човек, е фактът, че има тъмнокожа най-добра приятелка – смехотворно, абсурдно, обидно филмово клише от 80-те години на миналия век.
Около нея се подвизават много по-интригуващи персонажи, изиграни от много по-симпатични актьори. Самюел Джаксън, безупречно подмладен посредством визуални ефекти и грим, е живото олицетворение на неуловимото звездно качество, на харизмата, която описах малко по-горе.
Джуд Лоу на свой ред изиграва архетипния си персонаж със стопроцентова убедителност и искреност.
А Бен Менделсон в ролята на предполагаемия антагонист Талос е единствената причина филмът да се препоръча.
Израстването на персонажа му и постепенната промяна на зрителското възприятие към него подчертава още повече липсата на развитие у главната героиня. В изпълнение на талантливия актьор, добре написаният герой бързо и категорично се превръща в най-интересното нещо на екрана.
Режисурата и специалните ефекти са реализирани компетентно, но схватките са лишени от всякакъв драматизъм заради всесилната главна героиня.
Лентата не може да се препоръча дори за това, че развива по някакъв значим сюжетен начин филмовата вселена на Marvel Studios, защото просто не го прави.
За съжаление, троловете в интернет, които се опитаха да саботират „Капитан Марвел“ с негативни отзиви по платформите за оценки още преди филмът да е излязъл, се оказаха прави – феминизмът в действителност прави лентата непривлекателна, бездушна и просто неприятна за гледане.
Но това не е феминизъм в нормален, човешки, аргументиран, разбираем вид.
Това е показен, натрапчив, напълно криворазбран феминизъм. Киното през текущото десетилетие е дало безброй примери за балансирани, пълнокръвни и добре изградени главни героини в научната фантастика и екшъна.
Страхотният, далеч по-добър „Жената Чудо“ от 2017 година е най-уместният пример за сравнение в случая. Но напук на фразата „Higher, further, faster“, с която се рекламира филмът, централният персонаж в „Капитан Марвел“ остава далеч от постигнатите от други художествени висини.
Още за кино четете ТУК.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още интересно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
криза, която тихо расте" />
