А ко работи по-малко и има повече време за почивка, човек е склонен да работи по-добре и с по-висока производителност.
Между 1853 и 1870 г. барон Осман наредил голяма част от Париж да бъде разрушена. Коптори били изравнени със земята и градът, който някога бил истински лабиринт, се превърнал в добре подредено място, пълно с широки булеварди (например, "Сен Жермен") и ъгловати авенюта ("Шан-з-Елизе").
Бедните парижани се опитали да окажат съпротива, но в крайна сметка били принудени да напуснат, а техните домове били сринати за съвсем кратки срокове след съответното отправено предупреждение и срещу малко или никакво обезщетение.
Френската столица претърпяла пълно преобразяване – от град на работническата класа със средновековен облик тя станала буржоазен и модерен град и то за по-малко от две десетилетия.
Всеки август Париж сега става свидетел на друга бърза трансформация. Туристите са господари на живописните улици. Mагазините са затворени. Обичайната френска монотонна реч отстъпва място по улиците на напевен английски, италиански и испански говор.
При условие че френските работници са задължени да си вземат най-малко 31 дни отпуска всяка година, почти всички те избраха тази година "да избягат" в Кан или Италия, Испания или Гърция, където средиземноморските фарове и живот не са спрели както тук.
Някои наричат това мързел, но като почиват през целия август, французите избягват преработването.
Точно както Париж се преобразува за една нощ, това става и с трудовите навици в страната – и този ваканционен период дава дивиденти.
Това е така, защото въпреки че времето, което работите, е правопропорционално на вашата продуктивност, това съотношение става обратнопропорционално в определена точка. С други думи
от един момент нататък, колкото повече работите, толкова по-малко продуктивни ставате.
Например, полагането на труд в продължение на дълги часове често води до разсеяност, която убива производителността. Тази теза е поддържана от т. нар. Закон на Паркинсон, който гласи, че работата се върши за времето, определено за нейното свършване.
Работете по-малко и ще сте склонни да работите по-добре. Нещата стоят по същия начин и с практикуването на занимания. Андерс Ериксон, професор по психология във Флоридския щатски университет, проведе проучване в Берлин и установи, че количеството време, което успелите музиканти свирят всеки ден, е изненадващо малко - само 90 минути.
В действителност най-успелите музиканти не само свирят по-малко, но и си взимат повече почивки през деня и прекъсват своите репетиции, когато се почувстват уморени или стресирани.
Отдавна е известно, че прекомерното работене причинява съкращаващ живота стрес.
То води и до загуба на интерес към работния процес, тъй като вниманието просто не може да поддържано повече от 50 часа седмично. Дори Хенри Форд е бил наясно с проблема с преработването, след като е намалил работната седмица на своите служители от 48 на 40 часа.
Той мислел, че полагането на труд повече от 40 часа седмично кара служителите да допускат много грешки, както пише в своята автобиография "Моят живот и работа".
Разбира се, някои работници с ниски доходи са принудени да работят дълги часове и на няколко места просто за да свързват двата края. Защо обаче много други служители – включително такива, които получават невероятно добри възнаграждения – продължават да се преработват, дори когато често не им се налага?
Александра Мичел, съдружник в Goldman Sachs, която сега преподава в Университета на Пенсилвания, е установила, че в две много добре известни инвестиционни банки (които не назова) служителите работят средно по 120 часа седмично (т. е. по 17 часа на ден всеки ден).
Така, както пише Мичел, те не само "пренебрегват семейството и здравето", но и работят дълги часове, дори когато шефовете им не ги принуждават и при условие че знаят, че 16-ият и 17-ият работен час няма да ги направи по-продуктивни.
Мичел стигнала до заключението, че хората, които работят здраво, "бъхтят" дълги часове не заради "възнаграждения, наказания или по задължение", а "защото не могат да си представят нещата другояче, дори когато няма смисъл да правят така".
Изглежда глупаво да работиш дълги часове просто самоцелно. Причината, поради която хората може би се преработват не заради "възнаграждение, наказание или по задължение" е, че това носи голям социален престиж.
Заетостта предполага здрава работа, което предполага добър характер, сериозно образование и заможност сега или в бъдеще. Фразата "Не мога, зает съм" изпраща сигнал, че не само сте сериозен, но и важен човек.
В много страни, по-специално в Съединените щати, освен това е разпространено убеждението, че работата по презумпция е благородно занимание. Мнозина се чувстват екзистенциално загубени без водещата функция на работата в своя живот, дори когато тази работа не е пропорционално печеливша, нито здравословна във физически и психически план.
Всички вероятно ще се съгласят с Аристотел, че "ние работим, за да имаме свободно време, от което зависи щастието". Мотивацията за служителите да работят здраво е морковът на отмората след пенсиониране. Причинно-следствената връзка обаче често се обръща, тъй като ние нагаждаме нашия живот към работата, а не обратното.
Широко разпространеното убеждение, че щастието и удовлетвореността от живота могат да бъдат намерени изключително чрез упорит труд, по същество е повече мениджърски мит, създаден да мотивира работниците, отколкото философска истина.
В своето есе от 1932 г. "Във възхвала на безделието" британският философ Бъртранд Ръсел коригира тази идея, като пише:
"Голяма вреда бе нанесена в съвременния свят от вярата в добродетелността на труда". По-скоро "пътят към щастието и просперитета минава през едно организирано намаляване на работата".
Иначе казано щастието в крайна сметка е откривано не в дългите вечери, прекарани в работа, а в намирането на начин да се работи по-малко. Дори това да означава да се купуват по-малко неща, намаляването на перспективите за постигане на професионален успех в живота в името на свободното време вече не говори за морални недостатъци.
Икономистите пишат от доста дълго време за това колко просто би било да намалим работните си дни, с повишаването на ефективността на технологиите.
Теорията на Адам Смит за карфиците гласи, че ако на работниците по принцип са им необходими 8 часа, за да изработят определян брой карфици, едно откритие, което удвои или утрои скоростта на производството, трябва да намали пропорционално количеството време, което работниците прекарват на работа.
Според тази теория ние би трябвало, както допуска големият британски икономист Джон Мейнард Кейнс в своята книга "Икономическите възможности за нашите внуци", да работим по-малко. Може би ние не можем да постигнем 15-часовата работна седмица, която той предложил, но по-малкото работни часове така или иначе ще са добре дошли.
В някои професии, като правото, има смисъл човек да работи повече от необходимото, тъй като възнагражденията са изчислявани почасово, а не като обща сума.
Това, разбира се, вреди на клиента, който в крайна сметка плаща за непродуктивна работа, но в краткосрочен план е изгодно за юридическите фирми.
Също така, въпреки че преработването води до рязко понижаване на трудовата ефективност (което струва на американските компании между 450 и 550 милиарда долара годишно в загубена производителност) и повишава стреса и заболеваемостта, то все пак излиза по-евтино да наемеш един служител да работи 80 часа седмично, отколкото двама по 40 часа седмично.
Някои компании обаче започваха да се отклоняват от този начин на мислене, като възприеха философията
"работи по-малко, работи по-добре".
Мичиганската софтуерна фирма Menlo Innovations гледа с лошо око на служителите, които работят повече от 40 часа седмично, като възприема преработването не като знак за отдаденост, а като признак на неефективност.
Извънредният труд дори довел до някои съкращения в компанията, твърди Бриджит Шулте, автор на книгата "Смазани: работа, любов и игра, когато никой няма време".
Най-сетне, има една проста причина за преработването: културната инерция.
Американците са работили дълги часове в миналото, така че, независимо от новите технологии или скокообразното повишаване на ефективността, ние продължаваме да работим същото количество часове, дори това да няма видим ефект или да има негативни последици за производителността.
Освен това всеки е здраво приклещен в своя коловоз: да бъдеш първият човек в офиса, който започва да "краде" от работното време "в името на продуктивността", без да се страхуваш от ответни мерки, ще изисква смелост и малко наивност.
Много хора все още не могат да се отърсят от разбирането за фундаменталната важност на работата в сравнение с работното време: подреждането на живота, което дава, целта, която осигурява, и етиката, която изразява.
Какво ще стане обаче, ако ние гледаме на свободното време не като на размотаване, а като на необходимо време за размишляване, за вдъхновяване на креативността и за спестяване на мозъчни клетки и енергия за бъдеща работа?
Въпреки че Франция има своите икономически проблеми, по-малко от 9% от служителите в страната работят "много дълги часове" (в контраст това се отнася за 11% от американците, а този дял е най-голям в Турция – цели 43%). Освен това Франция е една от страните в света, където балансът между работата и личния живот е най-добър.
Прекомерното работене е, в най-добрия случай, безсмислено, а в най-лошия – действително вредно.
То диктува нашето физическо и психическо здраве, времето, което прекарваме със семейството, и често се корени в собственото ни желание да придадем благороден характер на работата, да се чувстваме продуктивни (дори да не сме такива) и да сме в състояние да кажем на другите хора: "Зает съм", като признак на социален престиж.
Построяването на съвременен Париж е изисквало сериозен труд. Барон Осман е бил мразен от голям брой парижани заради своята визия за един по-ефективен Париж и неговият 17-годишен план бил обект на силна съпротива през цялото време, както разказва Патрис дьо Монкан в своята книга "Париж на Осман".
Той обаче не си взел нито една продължителна почивка по време на целия проект, тъй като Наполеон Трети непрекъснато го карал да приключи колкото се може по-бързо. В началото на 70-те години на 19-и век барон Осман завършил Площада на Операта и се подготвял да започне строителството на самата Национална опера.
След като обаче Наполеон Трети назначил Емил Оливие – яростен критик на Осман, за премиер, императорът попаднал под влиянието на противниците на барона и го освободил от длъжност. Осман изпаднал в затруднено положение, прекарал известно време в чужбина и останал извън общественото внимание до края на 70-те години на 19-и век, когато се завърнал в Париж и влязъл отново в политиката. Година преди неговото завръщане, Операта била довършена.
