Честването започна снощи с концерт църковни песнопения на смесения църковен хор "Евстати Павлов" Ловеч, в църквата-музей "Свети Никола".
Днес празникът продължи с рецитал и поднасяне на венци в къща-музей "Иларион Макариополски". В сградата на Община Елена е подредена изложба за възрожденеца. Там е и научната конференция "Делото на Иларион Макариополски". Също днес в двора на Петропавловския манастир край Лясковец Беше открита паметна плоча на възрожденеца.
Тържествата ще завършат с празнична света литургия в храма "Успение на Пресвета Богородица" на 30 септември.
Митрополит Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски) e висш български духовник, митрополит (от 1872), един от водачите на църковнонационалната борба.
В жестоките времена на кърджалийски насилия и безправие се ражда личност, за която с пълна сила важат цитираните думите на неговия по-млад съвременник и съмишленик Петко Рачов Славейков:
"...който пръв ни повика в народен живот...",
пише историкът проф. д-р Пламен Павлов от Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий".
Роден е през септември 1812 г. в гр. Елена. Първо учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси. През 1831 г. отива в Хилендарския манастир на Света гора и на следващата година приема монашество. Продължава образованието си в гръцките училища в Карея (столицата на Света гора) и на о. Андрос и завършва гръцка гимназия в Атина.
За да продължи образованието си, отива през 1841 г. в Цариград. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за църковно-национална независимост. В прошения до Високата порта излага българските искания за самостоятелна българска църква. Заради това по искане на Цариградската патриаршия е заточен (1845-1850) в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов.
След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика.
В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта.
На тържествената Великденска литургия през 1860 г. еп. Иларион не споменава цариградския патриарх и с тази си дръзка постъпка дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с гръцката църковна зависимост и върховенството на Цариград.
Проф. д-р Пламен Павлов: "Българският Великден" (3 април 1860 г.) е онзи исторически връх, след който няма връщане назад. Иларион се превръща в изразител на волята на своя народ, на неговите най-борбени представители. Изхвърляйки името на гръцкия патриарх от църковната служба, той отрича не само порочната фанариотска система, но и една огромна историческа несправедливост.
След Великденската акция много български градове обявяват епископ Иларион за свой духовен глава. В горнилото на "страстите български" некоронованият патриарх на българите изживява още много, и много премеждия, арести, заточения, неочаквани обрати, огорчения от чужди, но и от свои...
Верен на праотеческата вяра, той решително отхвърля предложението да се присъедини към унията с Рим. Дълбоко вярващ, Иларион остава непоколебим, дори когато е анатемосан от гръцката патриаршия.
Ако разсъждаваме с днешна дата, ще се убедим, че
Иларион Макариополски е един от вдъхновителите и създателите на нашето гражданско общество.
Ферманът за създаването на Българска екзархия (28 февруари 1870 г.) би останал само на книга, ако не бяха многохилядните български акции, които днес бихме определили като митинги, демонстрации и прояви на гражданско неподчинение.
Нека припомним само оня вик: "Кръвта си проливаме и владиците си не даваме!", с който цариградските българи посрещат турската полиция при един от арестите на Иларион и неговите събратя Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски (1861).
Отново е заточен, този път в Мала Азия (1861-1864). Преди заминаването си отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.
Последните години от живота му са не по-малко наситени. След учредяването на Българската екзархия (1870) е избран във Временния екзархийски съвет и е член на първия Свети Синод. През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) в манастира "Св. Петър и Павел" край Лясковец.
Умира на 4 юни 1875 г. в Цариград. Там, в двора на "желязната" църква "Св. Стефан", е погребан редом с Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски, Екзарх Йосиф.
Последвайте ни
