П реди съвременният свят да навлезе в канадската Арктика и да я опознае, възможността за откритие на плавателен маршрут през ледените води привлякла изследователи, картографи, търговци и моряци, които се отправили на север в търсене на слава, печалба и престиж. Легендарният Северозападен проход разпалил въображението на поколения изследователи, но отнел живота на мнозина. Една от най-известните и трагични експедиции, издирващи Северозападния проход, е ръководена от сър Джон Франклин, офицер от Кралския флот и опитен изследовател.
През 1845 г. екипажът на двата кораба, Терър (Terror, превод- Ужас) и Еребус, състоящ се от 130 души, изчезва в арктическата пустош, поставяйки началото на история, изпълнена с мистерия и трагедия. Мъжете страдали от страшни изпитания — пронизващ студ, който замръзявал крайниците, делириум и лудост, предизвикани от отравяне с олово, и може би най-жестокото от всичко — глад. Видът глад, който много малко от нас в съвременния свят биха могли да си представят, видът, който ви принуждава да извършвате нечовешки действия.
Сър Джон Франклин, ветеран от Наполеоновите войни и редица полярни експедиции, е ръководил обречената експедиция. Франсис Крозие, полярен изследовател, бил избран да командва Терър, а капитан Джеймс Фицджеймс — флагмана на експедицията, е бил капитан на Еребус. И двата кораба били изключително иновативни за времето си с параходни двигатели, които осигурявали движение без да се разчита на вятър, вентилационни и отоплителни системи, както и с подсилени корпуси за защита от тежки ледени условия.
Екипажът е разполагал с богата библиотека от близо 1000 книги, осолено месо,уиски, както и консерви с храна за 3 години. За съжаление, поради обемът на поръчката и стриктният график за отплаване, производителят на консервите е допуснал голяма грешка - използвал е олово за капаците. Оловото се е просмукало в храната, която екипажът е ял години. Част от симптомите на натравянето са били болки в корема, запек, гадене и повръщане, мускулна слабост, умора, главоболие,делириум и високо кръвно налягане. А поради липсата на прясна храна, мнозина са страдали и от скорбут, който води до кървящи венци, сериозна болка, трудно зарастване на рани и психични промени.
През май 1845 г. експедицията отплавала от Грийнхайт, Англия, със зададен маршрут през северозападната част на Канадската Арктика. Пътят водел към легендарния Северозападен проход, който да премине през неизследвани територии. След кратка спирка в Гренландия, два китоловни кораба забелязали експедицията в края на юли 1845 г. в Бафиновия залив, след което тя изчезнала без следа.
До 1847 г. нямало никакви новини от експедицията. Въпреки това, през 1848 г. Британското адмиралтейство, под натиска на лейди Джейн Франклин, съпругата на сър Джон, и британската преса, осъзнало, че запаси от храна, с които експедицията била снабдена за три години, вече са изчерпани. Започнали спасителни операции — първата по суша през 1848 г., водена от Джон Рей, която не довела до успех, но дала важни следи за местоположението на загиналите изследователи.
След неуспешните опити за спасяване, през 1850 г. на остров Бийчи е открита първата следа от експедицията - зимен лагер и гробовете на трима мъже. През 1854 г. Джон Рейсе среща с инуити, които му разказват за група бели мъже, загинали от глад. Тези съобщения били потвърдени от други инуитски групи, които споделили ужасяващи истории за канибализъм сред загиналите.
Лейди Джейн, отчаяна от неизвестността, финансирала още една спасителна експедиция през 1857 г., водена от сър Франсис Макклинток. През 1859 г. те открили бележка, написана от Фицджеймс и Крозие през 1847 г., която разкрива, че корабите били изоставени, а Франклин загинал през 1847 г., заедно с 24 мъже. Остатъчните групи на експедицията се опитвали да се придвижат на юг, но загинали от глад, скорбут, студ и натравяне.
Те са се движели бавно, според историци минавайки най-много 3 км. дневно от стотиците, делящи ги от населено място. От тези близо стотина мъже, оцелели достатъчно дълго, за да избягат от корабите, се смята, че само 30 са стигнали до устието на Голямата река на рибите, където са загинали според инуитите.
От може би 100, които са оцелели достатъчно дълго, за да избягат от корабите, само 30 изглежда са стигнали до устието на Голямата рибна река, наблюдавани от инуитите, докато падат и умират на леда, неспособни да избягат от дренажния му трюм.
Разследванията, проведени години по-късно, открили множество нови улики, включително останки от експедицията и находки, подкрепящи теориите за канибализъм. Въпреки това, много въпроси за съдбата на мъжете от Франклин останали без отговор. През 1850 г. екипажът на друга експедиция открил Северозападния проход, което дало нови възможности за картографиране на канадската Арктика, макар и с цена в живота на много мъже.
Днес, с помощта на ДНК анализи, учените успяха да идентифицират останките на капитан Фицджеймс. Оказало се, че върху неговите останки са открити следи от канибализъм. Това откритие хвърля светлина върху драматичния обрат в социалната структура на екипа. Статусът и йерархиите, които преди това били уважавани в обществото, отпаднали в отчаяната борба за оцеляване през последните дни на експедицията, когато гладът и изтощението надвили всички останали инстинкти за цивилизованост.
Мистерията около съдбата на Франклин и неговите хора продължава да възбужда въображението и да вдъхновява изкуството и литературата и до днес.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
Добави ни в предпочитани източници в Google
