Оригиналният Станфордски затворнически експеримент от 1971 г. остава в историята като едно от най-скандалните психологически изследвания, прекратено преждевременно заради бруталността, която провокира у участниците. Сега Netflix възражда концепцията, но я превръща в риалити сериал, който повдига повече въпроси за природата на телевизията, отколкото за човешката природа.
През 1971 г. професорът от Станфордския университет Филип Зимбардо набира 24 доброволци, на които произволно разпределя роли на затворници и надзиратели в импровизиран затвор в мазето на катедрата по психология. Проучването, планирано да продължи две седмици, е спряно само след шест дни, когато става ясно с каква готовност „надзирателите“ започват да прилагат психологически тормоз над „затворниците“. Инцидентът води до затягане на етичните изисквания към научните изследвания в американските университети, както припомня The Independent.
Десетилетия по-късно стрийминг гигантът Netflix решава, че тази концепция би била чудесен телевизионен формат. Както обаче отбелязва The Guardian, подобни телевизионни превъплъщения са правени и преди, като например продукцията на BBC от 2002 г. „Експериментът“. Още тогава самият Зимбардо изтъква основния проблем: участниците знаят, че са пред камерите и играят роли за зрителите, което компрометира автентичността на поведението им.
Руският експеримент със съня и защо вярваме в градските легенди
Големият брат с белезници
Новата поредица на Netflix събира 30 участници в напълно реален и действащ окръжен затвор в Джорджия, което според ревюто в The Independent допринася за усещането за достоверност. Продуцентите обаче са положили значителни усилия, за да избегнат психологическите травми от миналото. Въведена е „стоп-дума“ – „Ананас“ (Pineapple), която позволява на всеки да напусне експеримента по всяко време. Тази мярка, макар и етично необходима, ефективно обезврежда всяка потенциално експлозивна ситуация, преди тя да е ескалирала.
В резултат, според анализа, шоуто се превръща в нещо средно между „Big Brother с белезници или Love Island с по-малко изкуствен тен и повече жълти гащеризони“. Въпреки че продукцията е номинално наблюдавана от психолога от Harvard Business School д-р Алисън Ууд Брукс, липсва задълбочен научен анализ. Основният въпрос, който сериалът си поставя – „Корумпира ли властта?“, е определен като реторичен, тъй като човечеството провежда този експеримент в реални условия от хилядолетия.
Социална динамика пред камера
Въпреки липсата на научна стойност, сериалът е определен като „завладяваща телевизия“. Подобно на всяко риалити шоу, зрителите са оставени на милостта на монтажа, като от 30-те участници само няколко получават значително екранно време. Продуцентите допълнително се намесват, като разменят ролите и преобръщат йерархиите, което може да не е научно, но създава добро забавление.
Някои от наблюденията, описани в The Independent, едва ли биха изненадали някого: хората често избират сигурността пред свободата, затворниците се контролират взаимно също толкова, колкото и надзирателите, а привидно най-милите надзиратели посягат към най-суровите наказания, когато бъдат предизвикани.
Шокиращата измама от 70-те: Как двама тийнейджъри преметнаха учените, че имат суперсили
Особено показателно е формирането на клики сред затворниците, които до голяма степен се разделят по расов признак. Един от участниците, Антъни Тери, обяснява своята стратегия на подчинение: „Като чернокож мъж в Америка съм научил, че ако отказваш и не се подчиняваш, това обикновено завършва със „случайна“ стрелба. Не казвам, че бих умрял тук, но това е начинът, по който реагирам на тези надзиратели... Не се опитвам да имам проблеми с тях.“
Към края на експеримента, точно когато хаосът изглежда напът да избухне, се случва нещо неочаквано и „сърдечно“. Дали това е автентичен момент на човечност, или просто резултат от умелия монтаж, остава отворен въпрос, но той загатва, че може би все пак има надежда за човечеството – било то затворници, надзиратели или дори изпълнителни директори в Netflix.
Станфордският експеримент
Станфордският експеримент е социално-психологическо проучване, проведено през август 1971 г. в Станфордския университет. Воден от психолога Филип Зимбардо, експериментът има за цел да изследва психологическите ефекти на възприеманата власт, като се фокусира върху динамиката между затворници и надзиратели. Той се стреми да разбере колко лесно хората се подчиняват на наложените им социални роли в симулирана среда и да проучи как ситуационните сили, а не индивидуалните личностни черти, могат да повлияят на човешкото поведение. За експеримента е използван макет на затвор, създаден в мазето на сградата по психология в Станфорд. Зимбардо и неговият екип набират 24 студенти от мъжки пол, които са преминали преглед за психологическа стабилност и нямат криминално минало. Тези доброволци са разпределени на случаен принцип в ролите на „надзиратели“ или „затворници“. „Затворниците“ са неочаквано „арестувани“ в домовете си от истински полицаи, обвинени в престъпление и отведени в симулирания затвор, където са съблечени, обезпаразитени и получават униформи с номера. „Надзирателите“ получават униформи, дървени палки и огледални слънчеви очила, за да се избегне зрителен контакт, и им е наредено да поддържат реда без да използват физическо насилие. Експериментът, първоначално планиран да продължи две седмици, е прекратен само след шест дни поради ескалиращото психологическо насилие, упражнявано от надзирателите, и изключителния емоционален стрес, изпитан от затворниците. Надзирателите бързо възприемат авторитарно и садистично поведение, подлагайки затворниците на унижения, лишаване от сън и произволни наказания. От своя страна, затворниците стават пасивни, безпомощни и дезориентирани. Няколко от тях се налага да бъдат освободени по-рано поради остри емоционални разстройства. Зимбардо стига до заключението, че експериментът демонстрира силното влияние на ситуацията върху човешкото поведение. Той твърди, че действията на участниците се обясняват по-добре със силните социални роли, които са им били възложени, отколкото с присъщите им личностни характеристики. Тази идея по-късно е доразвита в неговата концепция за „ефекта на Луцифер“, която предполага, че добри хора могат да бъдат подтикнати да извършват зли дела, когато са поставени в токсична среда. Експериментът се превръща в основен пример в учебниците по психология, често цитиран като ярка илюстрация на силата на властта и конформизма. Въпреки своята известност, Станфордският експеримент е подложен на значителни критики както по етични, така и по методологични причини. От етична гледна точка той е критикуван за психологическите вреди, нанесени на участниците. От методологична гледна точка критиците посочват липсата на научен контрол, малкия размер на извадката и потенциалните „изисквания на ситуацията“, при които участниците се държат по начин, по който смятат, че изследователите очакват от тях. Двойната роля на Зимбардо като главен изследовател и „директор на затвора“ също се посочва като основен недостатък, тъй като той активно е повлиявал на поведението на надзирателите. По-нови анализи на архивни записи предполагат, че жестокостта на надзирателите не е била спонтанна, а е била насърчавана от инструкциите на Зимбардо, което оспорва основните заключения на експеримента.
