Н оваторство. Отдаденост. Призвание. Умения и знания, които я отвеждат далеч зад пределите на България. Място в топ 3 на най-добрите училища в САЩ. И обич, за да създаде първото българско училище в Ориндж Каунти. И да учи дечицата “между два свята” на роден език. Малина Калоянова е човек, за когото винаги съм се питала: Такава ли е и в себе си? Защо някои хора се разпадат на парченца и живота успява да ги сломи? А други, въпреки загубите и болката…вярват, че ни очаква още толкова слънце. Следя я от години. И почти си спомням, откъде я познавам. Представям ви един български учител.
Живяла си в България. Живяла си много активно и в САЩ. Сега отново си тук. Полезен ли ти беше този опит или по-скоро объркващ? По-лесно ли е човек да намери себе си, ако може да сравнява?
М.К.: Определено и двете - и е полезен, и е объркващ. Защо е полезен? Защото накрая, като дръпнеш чертата и като си направиш равносметка за всичко, което си преживял, с което си успял да се справиш, с което не си успял да се справиш и ако имаш тази способност да извличаш ползи и уроци от преживяното е полезен. Но иначе като трудност - объркващо е. Защото ти се налага да се справиш със ситуации, които са извън зоната ти на комфорт. Никой не си представя, че ще попаднеш в такива ситуации и ще се наложи да се справиш с толкова много неща. Но намираш сили в себе си. Учудваш се понякога, възхищаваш се от себе си. В най-добрия смисъл. Така че - и двете.
Преподавала си буквално в два различни свята - като начин на живот, образование и манталитет. Как от български учител ставаш преподавател на деца в САЩ?
М.К.: Както се казваше в един от любимите ми филми “Форест Гъмп”: “Кутия с шоколадови бонбони. Отваряш и не знаеш какво ще се падне”. В България бях набрала инерция като учител. Бях сравнително млад учител, но с много голям ентузиазъм и ми харесаше това, което правя. И ей така изведнъж ми се наложи (не беше планирано), с едно спечелване на зелена карта, да зарежа всичко и да заминем за САЩ. Това не беше моята мечта! Аз не исках да тръгвам, защото се чувствах много комфортно тук. Виждах потенциал в това, което правя, но знаеш…понякога жените тръгват, не защото са готови, а защото обичат. И защото така трябва. Тази емиграция (и въобще всяка емиграция), не започва с куфар. Тя започва със загуба на идентичност. Отиваш там и си никой, буквално. Нямах представа, че ще продължа да правя това, което съм правила тук. Отидох без никакви очаквания. А живота пак ми поднесе възможността да започна работа като учител! Имало е дни, в които съм се питала коя съм, защо съм и тук ли е моето място? Имаше моменти, в които се чудех, защо въобще направих тази крачка? Но, знаеш ли, Миленка, аз имам вродено любопитство и открих, че притежавам едно качество, което не подозирах до този момент, защото не ми се е налагало да го изпитвам. То е ценно и го харесвам - много лесно и бързо се адаптирам и се приспособявам. Може би това любопитство, което ме води и това ми качество ми помогнаха да правя това, което правех там. И с българското училище, което тръгна и вървеше много добре, и с американското.
Къде живеехте в САЩ?
М.К.: На едно от най-хубавите места - в Ориндж Каунти, Калифорния. В много красив град, на брега на океана - Нюпорт Бийч. Наистина красиво! Може би това ми помогна бързо да свикна. Защото, знаеш, човек бързо свиква с хубавото. Попадаш на едно съвсем друго място - ново, подредено. Това ми помогна бързо да се адаптирам, защото е много по-различно от панелния квартал, в който живеех в Пловдив. Просторно. Място, на което специално избираш да отидеш на почивка. Беше хубаво и продължава да е хубаво.
Колко време ти отне, за да станеш пълноправен учител там?
М.К.: На втората година, след като пристигнахме. Но искам да отбележа, че аз съм учител в частна верига училища, така че на мен не ми се наложи да приравнявам дипломите си оттук и да вземам американския сертификат, който е за държавните училища. Това е частна верига - абсолютно пълноправно училище. Те признаха моята диплома, българската. Директорката видя, че имам педагогически профил. Минах интервю, което включваше не само разговор, но и да изнеса урок пред класа. В нейно присъствие и на още четирима учители.
На каква възраст бяха дечицата, на които преподаваше?
М.К.: Аз съм начален учител - от предучилищна до 4-ти клас. На всички класове в тази възрастова група.
Какво разбра, сравнявайки нашата образователна система и тяхната? Кое ти харесва при тях и кое при нас? Можем ли да извадим най-доброто и някак да го съберем на едно място?
М.К.: Програмата в САЩ е доста ограничена в това, което децата изучават. Изхождайки от това, което синовете ми учиха в държавното училище, техните знания са доста ограничени. Там не се разпростират така, както ние тук. Нашите деца получават малко по-разширени знания. За задълбочени не мога да кажа, защото е много различно. В Америка това, което се поставяше на моите деца като чисто практически задачи, много ми харесваше. Например, в четвърти клас имаха проект да направят микровълнова печка от картон, която трябва да работи и наистина да топли храна. Как се прави? С помощта на знанията по физика - с фолио. Насочваш слънчевите лъчи под определен ъгъл и храната вътре трябва се затопли. Ето такива проекти им даваха, което беше интересно чисто практически. Също изучаваха и световни, класически произведения - “Великият Гетсби”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Повелителят на мухите”. След това правеха един Сократовски кръг. Бях много впечатлена от това, което се случваше в часовете по литература. Събираха се в един кръг, а всеки ученик трябваше да подготви по три въпроса за останалите. И правеха дискусии, дебати. Учителят е отстрани само като модератор. В продължение на дни. Това кара децата да разсъждават Какво ми харесва там и бих приложила тук? Децата са разделени на нива. Когато дете постъпи в определен клас (да кажем 2-ри), то първо минава изпит, за да му се определи нивото. Начинаещи, напреднали и един вид надарени деца. Всички деца изучават едно и също нещо като материал, но в различна степен на трудност. Системата е измислена така, че на края на годината всички деца да покрият определените знания необходими за този клас. Естествено, ако детето е в по-нисък клас и напредва бързо, то винаги може да бъде преместено в по-високото ниво на класа. Или пък обратното - ако това ниво му е много трудно, може да свали едно ниво надолу, за да навакса пропуснатото. Добре е, защото всички деца са в класа и никой на никого не пречи. Тук, в България, в един клас има около трима-четирима отличници, няколко слаби ученика, а всичко друго е средна маса. Точно това е разделено там - по-слабите да не дърпат отличниците назад.
Знаеш ли, кое ми е тъжно, Миленче…Не искам да политизирам нещата. Но така се случва, че при всяко ново правителство, при всеки нов министър винаги се посяга на образованието - да се промени системата, реформи да се правят. И след всяка реформа, децата излизат все по-неграмотни от училище. Имаме деца, с които много се гордеем. Печелят олимпиади по света, но колко са те? Ако ще се прави някаква реформа, повече учители трябва да участват в написването на учебниците и въобще в реформите. Хората, които стоят зад бюрата в Министерството и нямат представа, как протича един учебен час, нямат пряк контакт с децата. Те не могат да правят реформи, няма как. А е важно децата да се научат да мислят повече. Трябва да ги предизвикваме в училище - да мислят, да разсъждават, да им се дават казуси. В САЩ големият ми син имаше един предмет - Skills for teenagers (умения за тинейджъри). По този предмет ги учиха на всякакви неща, с които могат да се сблъскат в живота, да се оправят сами. Да готвят. Да попълват данъчни декларации. Когато трябва да гласуват - не само самият процес, а как да вземат съзнателно решение. Имаха си в самото училище мини парламент, имаха си мини съд, в които наистина се провеждаха процеси, казуси. И това са чисто практически неща. Не може да затвориш едно дете в стаята до 12-ти клас, да учи някаква суха материя и после да го пуснеш да се оправя с този объркан живот! Учителите и родителите сме екип. И трябва да научим децата да се справят с живота. Той е толкова динамичен. Не можем да сравняваме нашите деца с нас. Или с времето, когато родителите ни са били тийнеджъри. Нужно е повече да мислят, да разсъждават, да могат да се изразяват.
Според теб има ли най-добър етап в българското образование, като период от време? Някога или сега? Най-адекватен спрямо времето си.
М.К.: Не съм се замисляла по този въпрос, но когато аз бях дете, децата бяха много ангажирани. Имаше страшно много клубове по интереси. Кръжоци. Това ни държеше много заети след училище. И децата в днешно време са много заети. Ходят на спортове, на частни уроци, но не е същото. Тогава общувахме повече помежду си. Вярно, че сме живели под друг строй. И по друг начин е било. Но самото отношение към учителя, към авторитета на учителя, към самата институция “училище” беше друга. С много добри усещания и спомени съм за моето детство, за времето, когато бях ученичка. И много неща, които знам сега, ги помня от училище.
Каква беше причината да направиш българско училище в Ориндж Каунти? Имаше ли много българи на място? Имаше ли подкрепа от тези българи?
М.К.: Нямаше причина. Когато тръгвахме за Америка, имахме право всеки да носи по един куфар. И аз в малък куфар сложих пълен комплект учебници по български - от първи до четвърти клас. Тогава бившият ми съпруг беше много учуден, защо слагам тези учебници. Няма българи, не се знае дори, какво ще работим. Аз казах: “За всеки случай”. Тези учебници нямах представа защо ги вземам, наистина. Но просто бях убедена, че трябва. И когато отидохме там започнах работа в един магазин - през нощта подреждах стоки по рафтовете, защото не знаех английски. И отивайки в българската църква, за да се запозная с българи, видях, че има доста български деца. Впоследствие разбрах, че те не говорят, не могат да четат на български и да пишат. И тогава казах: “Ами, аз мога да ги науча. Аз съм учител”. Много се зарадваха! Но казаха, че нямат учебници. “Аз имам, нося”, им казах. И тогава разбрах, че няма нищо случайно. Дори понякога да ни се струва, че нещата нямат смисъл. По-късно разбираме, че всъщност смисълът вече е бил зададен отнякъде и ти просто трябва да следваш вътрешното си усещане. Интуицията си. Понякога не трябва да бъдем много рационални и много разумни. И всъщност така започна Българското училище! Замисълът в началото беше като частни уроци на няколко деца, но бързо се разпространи мълвата, че има учителка, с учебници. Едно семейство от Велико Търново, което беше регистрирало българска църква в Ориндж Каунти много ми помогна. Така училището се приюти в църквата. Ако го бях регистрирала отделно, трябваше да се плащат данъци, застраховки на всяко дете. Процедурата е по-сложна. Но когато е към църква е по-лесно. Повечето общности имат такива езикови училища към техните църкви. И се роди Българското училище. След това се превърна във фактор в Ориндж Каунти, защото започна да привлича все повече и повече хора. Родителите покрай Българското училище започнаха да общуват помежду си. Завързаха се приятелства. Започнахме да правим български събори, да се събираме за Нова година. Генералния консул по това време беше господин Веселин Вълчев. Той много радушно прие идеята, че има българско училище. Много ни подкрепяше.
Патриотизъм и идентичност за българите там покриват ли се като усещане, като понятие? Как го разбираш?
М.К.: Патриотизмът е много по-силно изразен в чужбина. Не мога да кажа защо. Може би това е носталгията. Може би се изострят повече усещанията. Човек се фокусира повече върху хубавите неща, липсите. Всички имат носии, особено по българските събори. Усеща се това чувство на патриотизъм и са много обединени покрай каузи и всичко свързано с България. Някои деца примерно идваха с нежелание в българското училище. Те са родени в Америка. За тях България не е Родина, те нямат никакви спомени от България. Имат баба и дядо тук, с които дори не се разбират, защото не говорят на един и същи език. Идват си през лятото и свързват България с лютеница и кебапчета. Но родителите им…такъв ентузиазъм да ходят децата им в училището - не съм виждала!
Каква част от твоите ученици в началото, не знаеха добре български и как се промени това?
М.К.: При положение, че двомата родители са българи, масово говорят на децата си на английски…Беше ми странно и неприемливо. Плащат за българско училище, а му говорят на английски вкъщи - няма смисъл. Тяхното обяснение беше, че им е по-лесно. И когато дойдоха за пръв път децата на училище, ги разпределих точно в такива групи. На нива. Беше много трудно - имаше 5-годишни, които говорят български и 17-годишни, които не говорят. И трябваше да преценя дали да ги сложа по възраст в един клас или по степен на говорене. Но как се слага 5-годишно със 17-годишно? За да може хем да им е интересно, хем да не се чувстват унизени? Хубаво е, че по-голямата част от децата разбираха езика.
Колко години им преподаваше?
М.К.: Около 10 години.
И тези деца, които пое в началото, от някакъв момент нататък вече можеха ли спокойно да пишат и четат на български?
М.К.: Можеха, да! И не само. Те пееха народни песни. По едно време имахме и народни танци към училището. Много стихотворения знаеха, много песни. Много комични ситуации съм имала, като объркат българския с английския. Но това е въпрос на постоянство. Не можеш да очакваш чудеса, ако детето идва веднъж седмично за 2-3 часа на българско училище. Голяма борба е между български и английски език. Колко време общуват родителите с децата си вечер? Три-четири часа максимум, докато ги сложат да спят. И това е. Например ние по време на COVID бяхме онлайн. А децата идваха най-вече, заради живия контакт. Заради това, че в междучасията играехме, пеехме, танцувахме. Енергията е друга, когато си на живо.
Кой е по-голям патриот - ние, българите или американците?
М.К.: Виж, това на американците съм им го признала. Американците са...патриоти-националисти. Едно, че на всяка къща отпред се вее американския флаг. Другото, което ми направи впечатление е, че още от детската градина всяка сутрин подреждат децата - там, на двора, пред пилона. Всяка сутрин флага се вдига, децата слагат ръка на сърцето и рецитират нещо, което е като клетва пред флага и Родината. Абсолютно всички деца го знаят! Без изключение. Включително и моите синове - като отидоха за първи път в САЩ на училище, трябваше най-напред да научат тази клетва. Ние сме патриоти, най-силно по национални празници като 3-ти март. Когато се качваме на Шипка. Аз си обичам България и българите, но при нас е по-друг тип патриотизма. Нали не е въпросът да си татуираш Левски на прасеца и да напишеш “Свобода или смърт” на гръба си? Патриотизмът е да не си изхвърляш боклука през терасата, да уважаваш личното пространство. Не е да вееш флага и да пееш бойни песни. Патриотизъм е да показваш наистина, че обича Родината си с малки действия, които правиш всеки ден. Кенеди беше казал: “Не ме интересува какво държавата прави за мен, важно е какво аз правя за Родината си”.
А смяташ ли с живеенето тук и там, че вече си намерила себе си, къде ти е мястото? Къде се чувстваш най-пълноценна?
М.К.: Това е много хубав въпрос. Виж, Миленче, навсякъде може да ти бъде дом! Аз не живея между два свята. Аз живея в себе си. И когато живееш в себе си, където и да отидеш, може да бъде дом. Така че в Америка съм имала много трудности, но пък и Америка ми даде страшно много. Не съм затворила тази врата, те е просто притворена. Там опознах себе си. Защото не се познавах такава, каквато се познавам сега. САЩ е едно училище с всичките трудности, през които преминах, а те не са никак малко. Тук също се чувствам добре. Знаеш ли, малко ми тежи нещо, което няма как да променя. В САЩ, като отидох бях никоя там. Никого не познавах. Нямах никакви връзки. Нямах кой да ме побутне, кой да се обади за мен, кой да ходатайства за мен. Просто отиваш и се преборваш за място. Конкуренцията е жестока, от цял свят. И ако успееш да пребориш - мястото е твое. Но това зависи от теб! Не зависи от никой друг. Един пример ще дам. Работата в американското училище започнах с помощта на майка, българка, чието дете гледах. Тогава работех на 4 места. Едното ми работно място беше да съм детегледачка на едно детенце. По-големите му братя и сестри бяха ученици в Българското училище. Затова майка им имаше поглед върху това, как се справям като учител. Децата ѝ ме обичаха много. И един ден тя ми каза: “Защо се хабиш да работиш на толкова много места? Ти се съсипваш. Защо не започнеш да работиш като учител? Американски учител, в американско училище”. А аз не зная английски и смятах, че след някоя и друга година като го науча - тогава. Тогава тя каза: “Ограниченията са само в твоята глава. Ти можеш. Опитай”. Много е важно някой да повярва в теб! Понякога ние, затлачени от собствените си съмнения и подценяване на собствените ни сили, пропускаме много възможности в живота. Тя вярваше, че ще се справя. Записа ме в някакъв списък с име, телефон и имейл. И ми каза, че го е направила едва след това. Много се ядосах и се притесних. Отидох на интервю с директорката. И отново съдбата беше много благосклонна за мен. Падна ми се директорка, която е рускоговоряща, емигрантка от Украйна. Когато е била дете е идвала на ученически лагер в България. И първато ѝ любов е българче от Кранево. Случайни неща няма.
Следях историята ти и помня, че след години доказване в САЩ, ти трябваше да се върнеш в България, заради здравето на майка си. Какво правеше в Старинен Пловдив като работа и какво в американското училище? Заедно с грижите.
М.К.: Когато мама се е разболя от рак, започнах да живея буквално между два континента и физически, и емоционално. Идвах си няколко пъти тук при нея, ходихме да я лекуваме и в Турция. Когато бях в България, децата ми бяха сами в САЩ. Притеснявах се за тях - че са сами в онази голяма страна. Отивам си в САЩ - мислите ми са тук при мама и се моля да издържи до следващия път, докато си дойда. И умът ми, и сърцето ми, и душата ми - всичко беше разделено на две. Тогава буквално за една нощ, в която не можех да спя, взех най-трудното, най-чистото и най-бързото решение в живота си. Събрах си багажа и се прибрах. Оставих всичко в САЩ - кариера, сигурност, приятели, големият ми син. И това, че бях до мама през тази една година, преди да я загубим, беше най-правилното и най-човешкото ми решение. Има моменти, в които трябва да избереш, не къде си успешен, а къде си нужен. И си даваш сметка, че нищо по-ценно от присъствието в правилния момент няма. Прибирайки се в България изобщо не съм мислела, какво ще работя и как ще се издържам. Имах някакви спестени пари. Тръгвайки си, директорката на училището ме попита, кога ще се върна? Не знаех - майка ми беше в последен стадий. Тогава тя ми предложи да мина към онлайн клона. Това е голяма верига училища във всички стъпки. Върви паралелно с физическото училище и е за деца, които нямат наблизо физическа сграда. Сега имам в класовете си деца от цял свят. От Индонезия, от Япония, от Китай, Индия. Работех през нощта, а през деня бях пълноценна, за да водя мама на лекар. След това дойде предложението да поема позицията на заместник-директор в “Старинен Пловдив”. Моят ресор беше всичко, което е свързано с туризъм, маркетинг и реклама. Старият град е едно прекрасно място, друг свят. Но като тръгнеш по улиците, ми липсваше това да има деца, да има живот. И това беше причината да седна и да замисля фестивал - “Стартирай лятото”. За втора година вече го проведохме. Това са работилнички за деца. Колегите, които водиха класовете бяха много ентусиазирани. Най-различни художници, актьори, музиканти. Рисуваха, пееха, правиха бижута. Играеха пантомима. Имаме колега, който е завършил актьорско майсторство и преподаваше. Беше много интересно, много популярно. Миленко, няма нищо по-хубаво от това да общуваш с деца. На моменти се чувствам увредена, ако мога да използвам тази дума в най-добрия смисъл. Защото цял живот общувам с деца. И получавам обратната връзка в най-чистия ѝ вид. Едно дете ще ти каже точно каквото мисли, защото още не се е научило да се преструва, не е научило да влиза в роли, да те манипулира, за да извлече някаква полза от теб. Не са усвоили още тези игри на възрастните. И ти си абсолютно душевно гол пред тези деца.
Това ли всъщност се оказаха реалните два свята? Не САЩ и България, а света на децата и света на възрастните?
М.К.: Тази разлика не зависи от местоположението. Тя е навсякъде.
Как се казва американското училище?
М.К.: RSМ. Russian School of Maths. Russian, защото използват руската система. Училището е американско, създадено от две рускини емигрантки, от Киев. Преди повече от 30 години те са заминали за САЩ. Установяват, че американската система, особено математиката, е доста слаба за техните деца. Те идват от Русия, където школата е силна. И се опитват да променят американската образователна система. Първоначално започват да обучават децата си вкъщи, в хола. Постепенно децата им покриват критериите за по-горни класове по математика. Родителите проявяват интерес. И в момента училището е един от големите фактори по математика в САЩ. Учениците се явяват на всякакви олимпиади и ги печелят от раз. Нашите деца влизат в Харвард без приемни изпити. Нивото на обучение е много високо.
Ти си публикувала най-различни споделени емоции между теб и учениците ти. В България, успявала ли си да постигнеш тази близост, тази енергия, тази радост?
М.К.: В България, точно преди да замина за Америка, имах клас. Поех ги в първи и ги изведох до втори. След това трябваше да замина. Майка ми пое моят клас (беше учител по професия), за да бъде по-леко за децата да ме преживеят. Защо “да ме преживеят”?Тези деца толкова много ги обичах, че все едно съм ги родила всичките. До такава степен им угаждах. В класната стая гледахме заек, хамстер и папагали, само защото те искаха животни, а вкъщи не им позволяваха. Направих родителска среща, за да попитам родителите, децата имат ли алергия към някакви животни? И така в класната стая пусках животните свободно. Папагалите летяха, заека си търчеше, хамстерите също. Заради тях имахме табелка на вратата - да се чука, за да не избягат. Измислих и една точкова система. Вместо да наказвам децата - да ги стимулирам. И получаваха подаръци. Като стимул в края на седмицата. Пишех всеки ден на родителите бележки, как се е справило детето, къде е имало затруднение. Знаеха по всяко време, какво се случва с децата. Правили сме баница в класната стая, преобличали сме се като различни герои, бяхме осиновили и пеликан в един център за животни. Много ги обичах. А те помнят! Събирахме се години наред, като големи хора вече. Всяка сутрин, Миленко, преди работа, минавах през пазара и им купувах плодове. На бюрото ми отгоре стоеше един панер с плодове. И трябваше да го изядат до края на часовете.
Любовта има всякакви измерения - към децата ни, към разни каузи и идеи в които се хвърляме и се палим. А другата любов, има ли я? Вярваш ли?
М.К.: Моята фабрична настройка е такава. Аз съм заклет оптимист. Каквото и да се случи в живота, не позволявам болката да се превърне в горчивина. Не обвинявам, не съдя. Приемам, че всеки прави това, което сърцето му го е подтикнало да го направи. Че хората правят всичко възможно, за да са щастливи. И ако понякога техният стремеж към щастие не съвпада с твоето спокойствие и с твоето щастие - няма нищо лошо в това. Пътищата се разделят, хората се срещат, събират се, създават деца и понякога се разделят. Вярвам в любовта. Нищо не може да ме сломи, да ме накара да не вярвам в нея, защото всъщност това движи света, това кара човека да се чувства жив. Знаеш ли, баща ми притежаваше една черта, която когато бях млада много ме дразнеше в него. И казвах: “Дано никога да не приличам на теб”. Обаче в момента съм същата. Баща ми прощаваше много бързо. Може някой да го изкара извън нерви. След 10 минути все едно нищо не се е случило. И отношението му към този човек продължава да си бъде такова, каквото е било преди. Беше много мек по характер. Обвинявах го в безхарактерност. Смятах, че няма достойнство. Сега виждам, че това не е така. Прощаваш! Не зная дали баща ми въобще е стигал до тази философия или тя е била някак вродена. Мисълта, че прощаваш, не защото другите заслужават, а защото ти заслужаваш вътрешен мир!
Намерих снимки, отреди около 15 години. Някъде в Стара Загора, на събитие на фондация “Искам бебе”. Бях донор на яйцеклетки. И с теб сме застанали на тези снимки. И си мислех: “Откъде я познавам, толкова години вече”?
М.К: Това е във Варна! Около Летния театър. Имаше някакво събитие в Морската градина. И аз, като твоя почитателка, просто ти скочих и започнах да те прегръщам. Защото много те харесвам, още от “Тройка на разсъмване”. Но за финал от мен…Продължавай! Дори бавно, дори със страх - продължавай напред.
