З а разлика от повечето си съвременници Лео Бретхолц няма тъмносин номер от лагер на смъртта на ръката си.
Той е един от малкото, успели да се спасят от нацистките газови камери, осмелявайки се да избяга от строго охраняван влак, който кара него и приятелите му евреи в "Аушвиц" през Втората световна война.
Съдържанието на отходната кофа му е помогнало да скочи. Тя е стояла на пода в средата на вагона, който е служил за транспорт на говеда. Влакът е пътувал от Париж към печално известния лагер на смъртта в окупирана Полша и е препълнен.
В нощта на 5 ноември 1943 г. господин Бретхолц, тогава само на 21 години, и приятелят му Манфред Зилберщайн прекарват часове в опити да преодолеят железните решетки на малкия прозорец на вагона.
Двамата използват пуловерите си, за да направя въже, с което да раздалечат решетките, а някой предлага да накиснат дрехите си в урина, за да се държат по-здраво за решетката.
"Борех се да преодолея чувството си на отвращение. Наведох се и напоих пуловера си с урина. В кофата плаваха и екскременти. Чувствах се унизен. Това е най-отвратителното нещо, което някога съм правил", разказва Бретхолц.
Този отвратителен трик обаче се отплаща. Двамата млади мъже успяват да раздалечат решетките на прозорчето достатъчно, за да се проврат през него.
Кацнали на външния ръб на вагона, те отчаяно се вкопчват в него, в опит да избегнат прожекторите на пазачите на конвоя. Двамата издебват удобен момент, за да скочат. Те успяват да избягат и да оцелеят.
Лео Бретхолц прекарва останалата част от Втората световна война в укриване от нацистите. Смъртта му, само преди седмица в САЩ, на 93 години, съвпада с нови исторически изследвания, публикувани в Германия.
Те разказват
неизвестни досега истории
за 764 души, които успяват да се спасят от Холокоста, скачайки от влаковете, които трябва да ги закарат в лагерите на смъртта от Франция, Холандия и Белгия.
Историкът Таня фон Франчески прекарва четири години в интервюта и проучване на архиви в Израел и из цяла Европа за изследването си на тема "еврейски бягства от влаковете за депортиране".
Тя признава, че е била изумена от броя на хората, които са успели да се спасят от Холокоста по този начин. "Бях удивена, че това изобщо се е случило. Винаги съм смятала, че вагоните са били натъпквани с хора, а след това са пристигали и нищо кой знае какво не се е случвало по пътя", споделя тя.
Франчески обаче открива, че това не е така. По време на пътуванията е имало драматични, мъчителни и ужасяващи сцени, а кандидат бегълците са използвали контрабандни инструменти или, както в случая на господин Бретхолц – урина.
Често бегълците са били изправяни пред ожесточените критики на останалите пътници. Задавани са били въпроси като: "Няма ли да разстрелят всички ни, ако някой избяга?" и "Кой ще се грижи за старите, болните и малките деца?".
Д-р Франчески подчертава, че бегълците са били изправени пред
дълбока морална дилема,
особено, ако са изоставили някого. "Това е една от причините, поради които много от оцелелите бегълци са мълчали в продължение на години след края на Войната", казва тя.
82-годишният Симон Гроновски не говори за скока си към свободата в продължение на почти 60 години. Като 11-годишен той е задържан в нацистки транзитен лагер за евреи до Антверпен, Белгия. Баща му е успял да избяга от Гестапо и той се надява да се присъедини към него.
Симон е чувал за хора, успели да избягат, скачайки от влаковете на смъртта и използва двуетажното легло в лагера, за да се упражнява. Неговият шанс идва през март 1943 г., когато пътува с майка си за "Аушвиц".
Влакът е нападнат от бойци на Съпротивата, които успяват да освободят 17 евреи. Група мъже от вагона на Гроновски успява да отвори вратата. Докато влакът набира скорост той се поколебава, но след това скача.
Последните думи на майка му, които той чува са: "Влакът се движи твърде бързо". Тя е убита в "Аушвиц" скоро след бягството на сина си.
криза, която тихо расте" />
