Т я е на 4 години, когато трябва да бяга от Кьонигсберг. В Литва получава ново име, забранено ѝ е да говори на немски. Луизе Квич е само едно от хилядите т. нар. "вълчи деца", прокудени от Източна Прусия след войната, съобщи Deutsche Welle.
Те са още деца, когато войната ги принуждава да бягат. В продължение на десетилетия мълчат за това, което им се е случило - децата от Източна Прусия, чийто живот се преобръща по време на Втората световна война. До 20 октомври 1944 детството им е прекрасно. След това обаче не им остава нищо друго, освен да бягат.
Подложени на асимилация
Преди войната Източна Прусия е най-североизточната германска провинция. След войната северната ѝ част е дадена на Съветския съюз, а южната - на Полша. С пристигането си Червената армия започва жестоко да си отмъщава на нацистка Германия и така се слага началото на масово бягство. Около Кьонигсберг (днес Калининград) десетки хиляди измират от глад и епидемии, а около 20 000 деца бягат от глада в съседна Литва - за да работят там за парче хляб или да си изпросят най-необходимото. Наричат ги „вълчи деца" - децата, които изведнъж се оказват сами в един враждебен свят.
В Литва те са подложени на асимилация - получават литовски имена, не бива да казват и дума немски. „Бях в някакъв приют, където имаше много деца. Всички бяха гладни и жадни. Надявах се да дойде някой от моето семейство и да ме вземе, но никой не дойде. Дойдоха руските войници и ние трябваше да тръгнем с тях към Русия", си спомня днес 85-годишната Луизе Квич, председателка на организацията „Еделвайс", обединяваща някогашните „вълчи деца".
"Бяхме смятани за фашисти"
91-годишната Йохана Рюгер разказва, че е била на десет, когато избягала с майка си и сестрите си в Гданск. Полша обаче вече била под съветско влияние и ги отпратила. Майката на Йохана започнала работа в съветски колхоз, но не получавали почти никаква храна, затова 11-годишната Йохана и по-малката ѝ сестра заминали за Литва да просят.
„Първо пътувахме с товарни влакове, след което вече трябваше да вървим пеша. На река Неман мостът беше взривен, имаше само понтони, от които децата падаха, полумъртви от преумора. Много от тях се удавиха", разказва Йохана. В крайна сметка се добрали до град Каунас, където монахини ги приютили.
Луизе пък имала щастието на четири години да бъде осиновена от литовско семейство - хората взели момиченцето от съчувствие, макар самите те да били в опасност. За разлика от другите деца от Източна Прусия тя имала право дори да ходи на училище. Но нито ден повече не бивало да бъде германка. „В семейството да се говори немски беше забранено - трябваше само на литовски. Понякога си позволявах да говоря на немски с моето плюшено мече, но всеки път бях наказвана. В Литва имаше много деца от Източна Прусия и всички ние бяхме смятани за фашисти - независимо дали деца или възрастни. Беше голям риск да си германец."
Изпитват огромна благодарност към Литва
Историкът Кристофер Щпац е един от първите, които изучават преживяното от „вълчите деца" от тяхна перспектива. Той е разговарял с над 50 души, като за мнозина това е бил първият път, в който говорят по темата. Както отбелязва ученият, всички тези хора са били силни, били са борци, знаейки, че могат да разчитат само на себе си.
Луизе например едва 50 години по-късно разбира, че родната ѝ майка е разстреляна от руснак пред очите на сестрите и братята ѝ. След обявяването на независимостта на Литва Червеният кръст успява да събере роднините, но, както разказва Луизе, в началото братята ѝ не искали да я виждат. Тя вече била в Германия, но те вероятно са си казвали - ето я рускинята, сигурно ще иска нещо от нас. Със сестрите си успяла да се сближи, но не и с братята - за тях си останала "рускинята".
„Рускинята" има успешна кариера на строителен инженер, става съпруга, майка и баба. Йохана пък е доведена в ГДР през 1948 година. Тя работи в сферата на финансите, жени се, ражда деца. Но в ГДР се отнасят към нея с недоверие, защото не е привърженичка на германско-съветската дружба.
Всички живи „вълчи деца", които стават все по-малко, изпитват дълбока благодарност към Литва - без нейна помощ хилядите деца от Източна Прусия не биха могли да оцелеят.
