П редставете си следната ситуация. Датата е 15 ноември 1268 г. Вие сте селянин в средновековна Англия. Животът ви е семпъл и подреден – грижите се за земята, храните добитъка си, възпитавате децата си. Денят тече спокойно и както обикновено, когато забелязвате нещо необичайно – едно малко бледо петно по кожата на ръката ви, което не е било там преди. Не му обръщате внимание. Работата не чака. Но съдбата ви вече е предопределена.
Скоро петната се разпространяват. С времето лицето и ръцете ви се деформират, а опитите ви да скриете болестта са напразни. Един ден местният лекар ви посещава и с мрачен тон изрича присъдата – проказа. Оттук насетне животът ви се променя завинаги. Пръстите ви ще окапят, ще загубите окосмяването по лицето, а болестта ще ви превърне в изрод в очите на обществото. Ще бъдете прогонени, обречени да живеете на ръба на селището заедно с други „нечисти“. Съществуването ви ще се превърне в призрачна сянка сред живите, докато завиждате на мъртвите. Ще молите за милостиня, обезобразени до неузнаваемост.
В онези времена няма нищо по-страшно от това да бъдеш прокажен – изолиращо, болезнено, самотно страдание. Мнозина го приемат като участ, по-жестока от самата смърт.
Днес, въпреки технологичния напредък и съвременната медицина, страховете и предразсъдъците към тази древна болест все още живеят в обществото. И не е изненадващо– проказата е сред най-древните инфекции, познати на човека, засягаща хора от всички краища на света – от сибирските тундри до тропическите джунгли на Южна Америка.
Проказата – болест по-стара от историята
Проказата, по-известна днес с медицинското си име болест на Хансен, се причинява от бактерията Mycobacterium leprae. В древността обаче причинителят е бил непознат и болестта е възприемана като наказание свише. Тя се появявала сякаш от нищото и покосявала хора на случаен принцип, което подхранвало убеждението, че е Божие възмездие.
Още през 440 г. пр.н.е. Херодот пише за персийската вяра, че човек с „бяла болест“ е наказан от слънцето за своя грях и няма право да живее сред останалите. Подобни вярвания са съществували в много култури – в Древна Индия, Китай, Персия и дори в библейски текстове. Исус, например, изцелява прокажени – история, която оставя дълбока следа в християнската традиция.
Смята се, че болестта произлиза от Африка още в зората на човечеството и се разпространява из Азия и Европа преди около 40 000 години. До XI век проказата е и в Англия, а до XIV век вече става често срещана. Но неочаквано, в края на Средновековието случаите започват да намаляват. След 1600 г. в Европа почти изчезва. Учените предполагат, че това се дължи на подобрена хигиена, напредък в медицината и нарастващ имунитет на населението.
Какво е да живееш с проказа?
Проказата поразява кожата и нервната система и има опустошителни последици, ако не се лекува.
Започва с леки петна, но с времето се развива до тежки кожни язви, подутини и обезобразяване.
Кожатa започва да се разпада и се появят язви по ръцете и краката. В някои райони се появят малки израстъци. Хората, които се заразяват с болестта, обикновено губят миглите и веждите си. Носът обикновено започва да потъва в лицето, тъй като болестта разяжда тъканта му. В крайна сметка той ще се срути напълно навътре, което оставя страдащите да изглеждат като ходещи трупове, тъй като небцето и горната им устна също са засегнати.
Това не е всичко, обаче. Тъй като болестта опустошава нервната система, нервите на човек могат да бъдат разширени, което води до болка, изтръпване, мускулна слабост, атрофия и дори слепота в най-тежката си форма. С течение на годините и ако болестта не се лекува, крайниците на човек ще започнат да се деформират, тъй като скелетната рамка е отслабена. Пръстите на ръцете и краката се усукват и изкривяват в невъзможни форми, което в крайна сметка ги кара да паднат напълно. Сър Иразъм Уилсън, английски хирург и дерматолог, който ръководи проучване от 19-ти век върху няколко души, страдащи от болестта, пише за един от пациентите си:
"Той беше загубил фаланга от малкия пръст на едната си ръка. Останалите му пръсти бяха свити в различни посоки, а ръцете изкривени. Той не можеше да използва ръцете си и не можеше да ходи."
Понякога болестта води до парализа на лицето и смърт след дълго и мъчително страдание.
Известният писател Марк Твен предприема пътуване до Сандвичевите острови през живота си и по-късно ще коментира в лекция за първия случай, който е видял там.
"За съжаление, първото нещо, което някога съм виждал на Сандвичевите острови, беше отблъскващо. Това беше случай на ориенталска проказа с толкова ужасно естество, че никога не съм успявал да я избия от ума си оттогава." Важно е да се отбележи, че днес повечето хора не изпитват най-тежките форми на проказа като случая, описан от Марк Твен.
Разпространение и стигма
Днес се знае, че проказата се предава основно чрез капчици от кашлица или кихане при продължителен контакт, но не е силно заразна. Само малък процент от хората се заразяват.
Но поради сравнително слабата хигиена в средновековна Европа, поне според днешните стандарти, е съвсем ясно да се види как проказата е успяла да се разпространи сред общностите.
Мнозина се страхуваха, че ако докоснат или дори говорят с някой, който е заразен, тогава самите те ще претърпят същата съдба. И друга част от тази стигма идва от нейната възприемана случайност. Хората можеха да се разболеят от проказа привидно по всяко време, но реалността беше, че по времето, когато основните симптоми действително започнаха да се появяват, бактериите вече бяха в телата им от години.
Проказата има изключително бавна скорост на репликация, отнема седмици, за да се удвои, където някои бактерии отнемат само минути.
Средната стойност беше 5 години инкубация, но някои хора можеха да стигнат до две десетилетия, без да знаят, че са болни и междувременно да го предадат на други. Това е, което придава на проказата привидно спонтанно насочване и защо хората, които внезапно се разболяват от болестта, често са смятани за прокълнати от Бог. Да бъдеш заразен прави живота по-труден във всеки смисъл, физически, емоционално и социално.
Хората със симптоми бързо са изолирани от обществото си, напускали са домовете и семействата си, за да живеят далеч от тях.
Оттук идва и терминът колония на прокажени. И през цялата история едно и също явление се е разигравало по целия свят. В Библията също се описва живота на прокажените в Левит 13:45.
"Всеки с такава оскверняваща болест трябва да носи скъсани дрехи. Нека косата им е разрошена. Да покрият долната част на лицето си и да извикат нечист, нечист. Трябва да живеят сами. Те трябва да живеят извън лагера."
Между милосърдие и отвращение
Парадоксално, в християнска Европа заразените понякога били приемани като „богоизбрани страдалци“, на които е отредено да изкупят греховете си на земята. Това им носело милосърдие, грижи, дарения и медицинска помощ. Изграждали се специални болници и църкви близо до колониите, а хората вярвали, че помощта към болните съкращава времето им в чистилището.
Но след настъпването на Черната смърт, състраданието избледняло. Страхът от нови епидемии довел до още по-сурови ограничения и пълно отхвърляне на прокажените.
Проказата в днешно време
До 20-ти век нямаше абсолютно никакъв лек за проказата. Но също така в по-голямата си част не беше фатално, освен в изключително тежки случаи.
От древни времена различни хомеопатични средства са били използвани за борба с болестта. Индийските лекари са използвали масло от семена на Тувверка и други растения, за да синтезират билкови тинктури, с които да разтриват петната.
Пътят към лека срещу проказата започва с д-р Герхард Армауер Хансен през 1874 г. Хансен е норвежки практикуващ, който открива и изолира бактериите, известни с това, че причиняват проказа. Заради заслугите му в днешно време проказата се нарича болест на Хансен.
Чрез своите изследвания той успя да опровергае различните митове за това как проказата се предава между хората, доказвайки, че това е най-вече чрез капчици при кашлица и кихане, както и близък и чест контакт със заразените. През 1895 г. той коментира грешните идеи за заразяването с проказа:
"На земята или между нея и небето едва ли има нещо, което да не се счита за причина за проказата".
Пробивите в лечението обаче няма да дойдат до 1940 г. с разработването на антибиотика, известен като дапсон. Въпреки това, лечението с дапсон е доста трудно и продължава много години, което води до бактериални резистентни щамове до 1960 г.
Години след това беше приет подход на терапия с няколко медикамента с продължителност от шест до дванадесет месеца.
Има приблизително 200 000 случая на проказа, докладвани всяка година от СЗО в 159 страни. Но кой знае колко още случаи не са докладвани и колко хиляди души все още са в неведение, че дори носят болестта.
Между другото, колонии от прокажени все още съществуват в страни, сред които и Индия, където болестта е най-разпространена днес. Срамът и изолацията на хората от обществото все още е налице.
В края на краищата, думата прокажен все още означа в ума ни някой, който не трябва да бъде докосван и трябва да бъде избягван на всяка цена.
