С токхолмският синдром, зародил се по време на заложническа криза в Швеция, остава 40 години по-късно забулен в мистерия, въпреки че понятието се използва често в ежедневието.
Един човек може да опише точно проявите на синдрома и това е Ян-Ерик Олсон, който си спомня много добре какъв странен обрат претърпя неговият въоръжен грабеж в Кредитбанкен в центъра на шведската столица на 23 август 1973 г. Въоръжен с автоматичен пистолет, този затворник в градски отпуск взе тогава четирима служители за заложници.
"Заложниците повече или по-малко застанаха на моя страна, защитавайки ме в определени ситуации, за да не ме застреля полицията", допълва днес 72-годишният Олсон. "Те дори отидоха до тоалетната и полицията се опита да ги изведе, но се върнаха обратно", спомня си той.
В продължение на пет дни шведите бяха потресени от излъчването на кризата пряко по телевизията. Похитителят успя да накара полицията да пусне от затвора един от най-опасните престъпници в страната, обирджията Кларк Олафсон. Олсон, почти неизвестен по онова време, влязъл в кредитната институция с гръм и трясък, обявявайки на английски: "Купонът едва започва".
"Човек можеше да види страха в очите им. Исках само да ги сплаша. Не ме осъдиха за никакво по-сериозно насилие", разказва Олсон. Но после страхът на заложниците отстъпи място на малко по-необичайни чувства. Една от заложничките, Кристин Енмарк, обясни в телефонно интервю: "Не се страхувах изобщо от Кларк и от другия тип. Страхувах се от полицията. Разбирате ли? И имах пълно доверие на тези двама мъже. Ако щете ми вярвайте, но прекарахме и хубави моменти тук".
Олсон и Олафсон се предадоха и заложниците бяха освободени, но историята на този нестандартен грабеж далеч не свършва дотук. От този обир се заражда понятието "Стокхолмски синдром", измислено от американския психиатър Франк Окбърг. Превърнал се в известен специалист в областта, той свидетелства по време на процеса срещу Ариел Кастро, който 10 години държа в плен три жени в дома си в Кливланд, в САЩ.
Той дефинира синдрома с три критерия - привързаност, дори любов на заложника към похитителя, взаимност от страна на похитителя, и общо презрение към външния свят. Тази привързаност може да накара преговарящите само да насърчават развитието на синдрома, защото той намалява риска от насилие.
Заложническите кризи започват в общи линии брутално, с парализирани от ужас заложници, които мислят само за живота си. "На заложниците се отказва правото да говорят, да мърдат, да отидат до тоалетната, да ядат. После похитителите им позволяват всички тези неща и когато това се случи, заложниците се чувстват все едно, че са новородени и близо до майка си", казва Окбърг.
Съществуването на синдрома е широкопризнато. Колко често се случва си остава обаче много спорен въпрос.
В началото имаше тенденция той да се търси системно. Сега преговарящите от ФБР подложиха на съмнение водещата му роля и нещата във връзка със синдрома си дойдоха на мястото, казва Окбърг. В ежедневния език и в пресата понятието може да изглежда изтъркано или използвано по неподходящ начин.
За Стокхолмски синдром се заговори, когато през 2006 г. Наташа Кампуш, австрийката, която беше държана в плен 8 години, системно изнасилвана и недохранвана, успя да избяга от къщата, в която беше затворена. Тя се разплака, когато разбра, че похитителят й е загинал, а после имаше много трудни отношения с родителите си.
"Веднъж освободен, заложникът може да се почувства много по-близък с похитителя си, отколкото с онези, които са били негови приятели или роднини преди това. Наричам точно това Стокхолмски синдром", казва Окбърг.
Колкото до Ян-Ерик Олсон, той беше посетен в затвора от двама от заложниците си. Освободен през 1980 г., той започна да продава коли, а когато приключи с този бизнес, прекара петнайсетина години в Тайланд. Днес той не е в състояние да каже дали съществува Стокхолмският синдром. "Нямам представа какъв е този синдром", споделя той.
Бюджет 2025" />
