Турция и Русия - обща игра в Южен Кавказ

И�в �вленията на президента Уго Чавес, че Венецуела признава Абхазия, засенчиха друга политическа тема, която изпъква сред многото - визитата на турски заместник-външен министър в Сухуми на 10 септември.

Нека поясним: самият факт, че служител от турското външнополитическо ведомство прави публично посещение в тази държава, непризната от Анкара, преди година само би останал неразбран. Визитата щеше да предизвика критики не само в Тбилиси, но и в западните столици.

Днес обаче тя се оказа възможна, нещо повече - пряко произтичаше от сложната схема за диверсификация на турската политика в региона.

Защо опитът на Турция заслужава да бъде следен тъй внимателно? Според мен, става дума за специфичен прочит по турски тертип на руската постсъветска политика в Закавказието, за своеобразен анализ на "грешките, допуснати от руснаците" и поправяне на собствени пропуски и несполуки.

Анкара бе оставила недовършени множество игри на регионалната дъска. Общоизвестно е, че залагаше на идеята за възраждане на геополитическия пантюркизъм, за тюркско единство между Турция, Азербайджан и каспийските държави. Тази концепция обаче не даде резултат и, навлизайки в 2000-те, турците на практика я изоставиха.

По същото време Русия правеше опити да организира процес на интеграция въз основа на идеята за славянско братство, но не успя.

Не стигна доникъде и друга инициатива, "Кавказкият пакт за стабилност", предложен от патриарха на турския елит Сюлейман Демирел.

Със сигурност обаче Турция демонстрира политика, която можем да наречем "търсене на неизвестни възможности". Тя е по-динамична в сравнение с руската стратегия "за запазване на постигнатото досега" - най-вече на постижения, наследени от Съветския съюз. Затова турската политика не се проваля изцяло и остават основи, които да се използват за подновяването й на нов етап "в по-добри времена".

Пример за това днес е инициативата "Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ", фактически рекомбинация от принципите, заложени в Пакта за стабилност и провъзгласени през януари 2000 г. при посещение на Демирел в Тбилиси.

През постсъветския период Турция набираше обороти в Южен Кавказ с усилията както на военните (играли видима роля в разширяването на НАТО), така и на дипломатите (съдействали за изграждане на газо- и петролопроводи в коридора Баку-Тбилиси-Джейхан).

Като цяло се налага изводът, че руските ресурси за влияние в Закавказието намаляваха, а същевременно нарастваха турските в Южен Кавказ.

Използването на различни термини не е случайно. Твърде уместно е да припомним тук терминологичната игра с названията на региона, тъй като Русия и Турция го разглеждат, ръководени от различни стратегии, а често и от пряко противоположни интереси.

Можем да видим това и да сравним подходите, използвайки както цифрови показатели за стокооборота и инвестициите, така и косвени данни за политическото влияние, броя на учебните заведения и на студентите в двете страни, развитието на мрежата от неправителствени организации.

Естествено е да има различни оценки за руската политика, но всеки анализ съдържа един факт: повече от 10 години (става дума за периода от 1993-1994 г. насам) Русия успяваше да поддържа макар и трудни, но сравнително стабилни отношения с всички държави от кавказката тройка (условно казано, за оценка "среден" с Грузия, за "отличен" с Армения и за "добър" или "много добър" с Азербайджан).

Най-важното, установен бе траен мир в познатите граници на конфликтите в Кавказ. След това, с идването на Саакашвили, отношенията между Русия и Грузия се влошиха съвсем, а начините за военен натиск и възпиране на Тбилиси намаляха до минимум.

Започна размразяване на грузинските конфликти. След август 2008 г. Русия изцяло "отписа" Грузия, а възстановеният донейде силов баланс в регионалната геополитика отново се измести към Анкара.

Анкара избра елегантен начин, за да започне постепенно нормализиране на отношенията с Ереван. Това е крайно трудна и според мнозина не безспорна стъпка с оглед на силните проазербайджански настроения в Турция и ясните ангажименти, поети от Анкара пред Баку.

Същевременно Анкара рискува и направи опит да оформи отношенията си с Абхазия, като заяви директно своите интереси пред Тбилиси, но така, че да не разруши стратегическото си партньорство с Грузия. Всичко това навява мисълта, че турската инициатива, "Кавказкият пакт за стабилност", отчасти е осъществима, ако говорим за принципите й.

Засега Турция не е постигнала много нещо, но все пак виждаме напредък по най-кризисните линии от кавказката политика. Сам по себе си той заслужава не само внимание, но и подкрепа. Тук обаче възниква въпросът дали е възможно усилията на руската и на турската дипломация да бъдат обединени за благото и на двете.

Погледнато от историческа перспектива, за Русия е било твърде трудно да формира общ кръг от интереси с Турция в контекста на редица обективни и субективно-стереотипни пречки. Често пъти Москва възприема политиката на Турция като "американско-турска". Очевидно има и основания за това.

Същевременно в турския елит има и силно проруско лоби, което изигра определена роля по-специално в изграждането на газопровода "Син поток". Турската външна политика се формира в недрата на обществените сили в страната, в процес на остри дебати. Това е основното й различие от руската.

И двете ни държави обаче са наследили опита, натрупан от византийския елит: окончателните решения там се вземат от ограничен кръг лица, както стоят нещата и у нас.

Системата на управление в Турция наподобява тази в Русия, но акцентите са по-ясно откроени: главната политическа роля е отредена на министър-председателя, а президентът е само висш служител с широки пълномощия. Затова предпоставките за взаимодействие между Турция и Русия в най-близка перспектива ще зависят от характера на отношенията между премиерите на двете ни страни.