Ив вленията на президента Уго Чавес, че Венецуела признава
Абхазия, засенчиха друга политическа тема, която изпъква сред
многото - визитата на турски заместник-външен министър в Сухуми
на 10 септември.
Нека поясним: самият факт, че служител от
турското външнополитическо ведомство прави публично посещение в
тази държава, непризната от Анкара, преди година само би останал
неразбран. Визитата щеше да предизвика критики не само в
Тбилиси, но и в западните столици.
Днес обаче тя се оказа
възможна, нещо повече - пряко произтичаше от сложната схема за
диверсификация на турската политика в региона.
Защо опитът на Турция заслужава да бъде следен тъй
внимателно? Според мен, става дума за специфичен прочит по
турски тертип на руската постсъветска политика в Закавказието,
за своеобразен анализ на "грешките, допуснати от руснаците" и
поправяне на собствени пропуски и несполуки.
Анкара бе оставила недовършени множество игри на
регионалната дъска. Общоизвестно е, че залагаше на идеята за
възраждане на геополитическия пантюркизъм, за тюркско единство
между Турция, Азербайджан и каспийските държави. Тази концепция
обаче не даде резултат и, навлизайки в 2000-те, турците на
практика я изоставиха.
По същото време Русия правеше опити да
организира процес на интеграция въз основа на идеята за
славянско братство, но не успя.
Не стигна доникъде и друга
инициатива, "Кавказкият пакт за стабилност", предложен от
патриарха на турския елит Сюлейман Демирел.
Със сигурност обаче Турция демонстрира политика, която можем
да наречем "търсене на неизвестни възможности". Тя е
по-динамична в сравнение с руската стратегия "за запазване на
постигнатото досега" - най-вече на постижения, наследени от
Съветския съюз. Затова турската политика не се проваля изцяло и
остават основи, които да се използват за подновяването й на нов
етап "в по-добри времена".
Пример за това днес е инициативата
"Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ", фактически
рекомбинация от принципите, заложени в Пакта за стабилност и
провъзгласени през януари 2000 г. при посещение на Демирел в
Тбилиси.
През постсъветския период Турция набираше обороти в Южен
Кавказ с усилията както на военните (играли видима роля в
разширяването на НАТО), така и на дипломатите (съдействали за
изграждане на газо- и петролопроводи в коридора
Баку-Тбилиси-Джейхан).
Като цяло се налага изводът, че руските
ресурси за влияние в Закавказието намаляваха, а същевременно
нарастваха турските в Южен Кавказ.
Използването на различни термини не е случайно. Твърде
уместно е да припомним тук терминологичната игра с названията на
региона, тъй като Русия и Турция го разглеждат, ръководени от
различни стратегии, а често и от пряко противоположни интереси.
Можем да видим това и да сравним подходите, използвайки както
цифрови показатели за стокооборота и инвестициите, така и
косвени данни за политическото влияние, броя на учебните
заведения и на студентите в двете страни, развитието на мрежата
от неправителствени организации.
Естествено е да има различни оценки за руската политика, но
всеки анализ съдържа един факт: повече от 10 години (става дума
за периода от 1993-1994 г. насам) Русия успяваше да поддържа
макар и трудни, но сравнително стабилни отношения с всички
държави от кавказката тройка (условно казано, за оценка "среден"
с Грузия, за "отличен" с Армения и за "добър" или "много добър"
с Азербайджан).
Най-важното, установен бе траен мир в
познатите граници на конфликтите в Кавказ. След това, с идването
на Саакашвили, отношенията между Русия и Грузия се влошиха
съвсем, а начините за военен натиск и възпиране на Тбилиси
намаляха до минимум.
Започна размразяване на грузинските
конфликти. След август 2008 г. Русия изцяло "отписа" Грузия, а
възстановеният донейде силов баланс в регионалната геополитика
отново се измести към Анкара.
Анкара избра елегантен начин, за да започне постепенно
нормализиране на отношенията с Ереван. Това е крайно трудна и
според мнозина не безспорна стъпка с оглед на силните
проазербайджански настроения в Турция и ясните ангажименти,
поети от Анкара пред Баку.
Същевременно Анкара рискува и направи
опит да оформи отношенията си с Абхазия, като заяви директно
своите интереси пред Тбилиси, но така, че да не разруши
стратегическото си партньорство с Грузия. Всичко това навява
мисълта, че турската инициатива, "Кавказкият пакт за
стабилност", отчасти е осъществима, ако говорим за принципите й.
Засега Турция не е постигнала много нещо, но все пак виждаме
напредък по най-кризисните линии от кавказката политика. Сам по
себе си той заслужава не само внимание, но и подкрепа.
Тук обаче възниква въпросът дали е възможно усилията на
руската и на турската дипломация да бъдат обединени за благото и
на двете.
Погледнато от историческа перспектива, за Русия е
било твърде трудно да формира общ кръг от интереси с Турция в
контекста на редица обективни и субективно-стереотипни пречки.
Често пъти Москва възприема политиката на Турция като
"американско-турска". Очевидно има и основания за това.
Същевременно в турския елит има и силно проруско лоби, което
изигра определена роля по-специално в изграждането на
газопровода "Син поток".
Турската външна политика се формира в недрата на
обществените сили в страната, в процес на остри дебати. Това е
основното й различие от руската.
И двете ни държави обаче са
наследили опита, натрупан от византийския елит: окончателните
решения там се вземат от ограничен кръг лица, както стоят нещата
и у нас.
Системата на управление в Турция наподобява тази в
Русия, но акцентите са по-ясно откроени: главната политическа
роля е отредена на министър-председателя, а президентът е само
висш служител с широки пълномощия. Затова предпоставките за
взаимодействие между Турция и Русия в най-близка перспектива ще
зависят от характера на отношенията между премиерите на двете ни
страни.
Източник:
ЕПА/БГНЕС
