Лудите не убиват във вакуум и най-противните наши политически лидери и коментатори заслужават да им бъде потърсена сметка за лицемерието им и опасността, която то носи със себе си. Но това е лесната част.
Ако искаме да обърнем приливната вълна на убийствата в тази страна, ще трябва да направим дяволски повече от това да злословим срещу неколцина съжаляващи политици и бавнозагряващи празнодумци. Трябва да се изправим пред факта, че сме общество на безумно насилие.
Язвителността, която стана неделима част от нашата политическа реторика, най-вече в дясното пространство, е само един от безбройните фактори в подгизналото ни от кръв общество.
Според Кампанията Брейди за предотвратяване на насилието с огнестрелно оръжие, над един милион души са загинали от огнестрелно оръжие в САЩ от 1968 г. насам, когато бяха убити Робърт Кенеди и преподобният доктор Мартин Лутър Кинг.
В това число са включени самоубийствата и злополуките. Умишлените убийства обаче са вечен бич, при това не само когато е използвано огнестрелно оръжие.
С изключение на хората, загинали при терористичните атаки на 11 септември 2001 г., от началото на 21 век са убити над 150 000 американци. Този безкрайно разрастващ се парад на смъртта, който няма пощада към жени и деца, трябва да накара коленете ни да омекнат.
Ние обаче дори не забелязваме повечето убийства. Убийствата са просто като бял шум за това общество. Повечето от хората, които твърдят, че са възмутени от стрелбата миналата седмица срещу законодателката Габриел Гифърдси още 19 души, шест от които бяха убити - няма да предприемат абсолютно никакви стъпки - абсолютно никакви - за да предотвратят подобни трагедии в бъдеще.
А че такива трагедии ще има е толкова сигурно, колкото е сигурно, че слънцето изгрява на небето от източния хоризонт всеки ден, тъй като това е американски ритуал: да се окосят невинните.
Жертви в събота станаха уважавана законодателка, 9-годишно момиче, федерален съдия и още неколцина, които се бяха събрали на нещо като общинско събитие, за което се предполага, че е характерна черта на една успешна демокрация.
Има обаче безкрайно много истории на ужасите. 32 студенти и преподаватели във Политехническия институт във Вирджиния бяха застреляни и 17 бяха ранени от студент, въоръжен с две полуавтоматични оръжия, през април 2007 г.
В един студен, дъждовен следобед в Питсбърг през 2009 г. срещнах посивяла жена, трепереща на тротоара в жилищен квартал. "Аз съм бабата на детето, което уби онези полицаи", прошепна тя. Трима полицаи бяха застреляни от нейния 22-годишен внук, който бе въоръжен с няколко вида оръжия, включително с автомат АК-47.
Спомням си, че обядвах с Мериън Райт Идълман, председател на организацията с идеална цел за защита на детето "Чилдрънс дифенс фънд", няколко дни след трагедията в университета. Тя поклати глава при мисълта за безсмислената загуба на толкова много студенти и учители и ми каза: "Всеки ден губим по девет деца и тинейджъри при убийства с огнестрелно оръжие. Що се отнася до младите хора, на всеки четири дни ние губим толкова деца, колкото загинаха в клането във вирджинския университет".
Ако сме сериозни, ако наистина искаме да намалим убийствата, ще трябва да направим две неща. Ще трябва радикално да ограничим достъпността на огнестрелни оръжия и в същото време да започнем наистина трудната работа за промяна на културата, която превъзнася и прегръща насилието като забавление и го възприема като подходящ и ефективен отговор на нещата, които ни терзаят.
Обикновените граждани, които искат по-разумно и цивилизовано общество, ще трябва да настояват техните избрани представители да предприемат смислени стъпки за ограничаване на насилието.
И ще трябва да изискат правителството да прекрати войните зад граница, с техния ужасен човешки данък, защото войните са част от същата осакатяваща патология.
Без тези доста тежки стъпки убийствата на десетки хиляди невинни хора със сигурност ще продължи. Не бих затаил дъх в очакване.
Историята с Габриел Гифърдс е в центъра на вниманието засега, но такива бяха Колумбин и Оклахома. Такава беше и безразборната стрелба, която устроиха срещу бели хора Джон Мухамад и Ли Малво, които отнеха живота на 10 души в Мериленд, Вирджиния и Вашингтон, окръг Колумбия, през октомври 2002 г.
Но колкото и голямо да е убийството, то не предизвиква истинско лечебно действие. По каквито и да е причини, нито обществеността, нито политиците изглежда се интересуват колко американци са убивани, освен ако не става въпрос за терористична атака от чужденци.
Двете най-често срещани реакции на насилието в САЩ са то да бъде пренебрегвано или да се забавляваме с него.
Ужасът, предизвикан от атаката в Тусон в събота, ще премине. Възмущението ще избледнее. Насилието ще продължи.
Последвайте ни
