Надеждите на Арабската пролет бяха заменени за някои от най-утвърдените демокрации в света с "лято на отчаянието". Размирици във Великобритания. Парализираща дългова криза в Гърция и Испания. В Индия потоп от корупционни скандали отслаби най-голямата демокрация в света в момент, когато широки слоеве от населението страдат от недохранване и отчаяно се нуждаят от поземлена реформа.
Да оставим на президента Барак Обама да обобщи картината в САЩ, обременени от мъчителни икономически проблеми, огромни дългове и често пъти сюрреалистични политически препирни, които за малко да доведат страната до неплатежоспособност: "Бог ми е свидетел, че все още имаме нефункционираща политическа система във Вашингтон", заяви той неотдавна на проява за набиране на средства.
Докато Близкият изток е залят от протести на хора от низините, целящи да свалят авторитарните лидери,
нефункционалността се превърна в нещо обичайно за голяма част от демократичния свят,
където правителствата се борят с фалити, насилие и политическа парализа - от Вашингтон през Рим до Делхи.
Демокрацията, разбира се, е трудна работа. Когато всеки има свободата да изразява мнението си, политиката естествено е борба на противоречащи си възгледи.
Но годината беше особено трудна. Малцина бяха изненаданите, след като протестите прераснаха в насилие в Гърция, където уличните битки имат дълга история. Но никой не очакваше обхваналото Великобритания насилие, по-голямата част от което очевидно беше безцелно грабене и хулиганство.
В последните дни стожерите на демокрацията не предлагат нищо друго освен
шокиращ контраст с борещите се за свобода в арабския свят.
"Изглежда, че точно когато тези страни се домогват до инструментите на демокрацията, ние ги намираме за ръждясали и притъпени в нашите ръце", написа британският вестник "Гардиън". Годината започна с протести, които сложиха край на 23-годишната диктатура на тунизийския президент Зин ал Абидин Бен Али. Няколко дни по-късно, когато заразата на надеждата се разпространи в Египет, площад "Тахрир" започна да се изпълва с демонстранти, което накрая доведе до падането от власт на дългогодишния управник Хосни Мубарак. Оттам призивите за свобода продължиха да се разнасят в Бахрейн, Йемен, Либия, Сирия и дори - много тихо и за много кратко - в Китай.
Борбата срещу авторитарните лидери продължава в арабския свят, но първоначалните надежди на неговата пролет не се сбъдват веднага. Някои диктатори - в Либия, Бахрейн и Сирия най-вече - предприеха откровено брутални репресии, за да спрат опозицията. Други страни са затънали в политически препирни. И докато хиляди протестиращи в Близкия изток продължават да рискуват живота си с искане за демокрация, най-утвърдените демокрации в света преживяват най-трудната си година от десетилетия.
"Съществува усещане (на Запад), че нещо тотално се е объркало",
казва Шади Хамид, ръководител на научните изследвания във филиала в Доха на института "Брукингс".
"Поне в места като Египет и Тунис го има чувството, че "всички заедно сме в това". Арабите осъзнаха, че не трябва да чакат САЩ (или някоя друга сила) да донесе промяната... Те са хората, които могат да вземат нещата в свои ръце и да кажат: "Достатъчно търпяхме, няма да чакаме повече."
В крайна сметка това може да се окаже достатъчно, за да се промени глобалната политика; ако надигналият се арабски свят беше способен поне отчасти да измести доминиращите сега демокрации.
Определено размириците в Лондон, където мнозина просто търсеха да откраднат нещо,
извадиха на бял свят една култура с дълбоки проблеми.
Част от насилието избухна в бедни, проблемни квартали, но сред обвиняемите във Великобритания има завършил университет, балерина в тийнейджърска възраст и колежанин от процъфтяващо предградие на Лондон. Това беше достатъчно да доведе до злорадстване в други части на света.
Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад, чиито сили за сигурност смазаха продемократичното въстание в неговата страна преди две години, призова Съвета за сигурност на ООН да предприеме действия във връзка с размириците във Великобритания. Сирийски дипломат пък сравни продемократичните протести, които разклатиха диктатурата в страната му, с грабежите в британските градове.
В Малайзия, където неотдавна полицията разгони митинг за реформа в избирателната система със сълзотворен газ и водни оръдия и арестува повече от 1600 участници, високопоставен представител на силите за сигурност определи насилието във Великобритания като отмъщение.
Размириците във Великобритания бяха "кошмар, който ние се мъчим да избегнем и предотвратим", заяви зам.-началникът на полицията Халид Абу Бакар. "Слава на Бога, че сме в състояние да не допуснем подобни страшни и трагични събития да се случат в любимата ни страна."
Защо тогава съществува този контраст? Защо богатите демокрации се борят с безброй проблеми, докато някои от най-репресираните народи в света се противопоставят безстрашно на деспотичните управници?
Може би е така, защото
богатите демокрации вече не са чак толкова богати.
Изминалите няколко години изкараха наяве доста от финансовите грехове на Запада: прекомерно отпускане на кредити, занижен правителствен контрол, скрити бюджетни дефицити. Докато само до преди няколко години Америка изглеждаше като непоклатима финансова сила, днешните икономисти очакват деня, в който тя ще бъде засенчена от Китай.
Може би е все още твърде рано да възвестим демокрацията в арабския свят или да оплакваме тъжното състояние на Запада. "Демократичните страни - а към тях спада и Израел – имат сериозни политически проблеми", казва Шломо Авинери, преподавател по политически науки и бивш директор във външното министерство на Израел. Но "те нямат проблеми, свързани с демокрацията им. Демокрацията се състои в това да се преодолеят тези проблеми без насилие и това да бъде направено от правителства, носещи отговорност пред избирателите." Така че дори когато утвърдените демокрации имат своите проблеми - своите размирици, дългове, политически спорове – поне имат и демокрация.
