Е вропейският съюз е това, което политическият философ Лео Щраус нарича „героична заблуда”, коментира Джейкъб Шапиро в „Гeoполитикал фючърс” (Geopolitical Futures).
Това е благородна мечта, базирана на идеята, че единственото нещо, което е необходимо за мира в Европа, е споделеното благоденствие. И за известно време ЕС живееше в този сън. Трудностите на финансовата криза от 2008 г. обаче показаха колко е тънка основата за споделяне на просперитета за бъдещето на общността. Голяма част от вътрешните борби, които наблюдаваме днес в рамките на ЕС, са резултат от опита да се създаде ефективна и политически суверенна структура, който едва ли ще успее.
Полша отвърна на Макрон: Арогантност заради липса на опит
Путин, Ердоган, Тръмп – тройната заплаха за Меркел
Континентът е населен не от европейци, а от изключително различни народи.
Общността, в края на краищата, е важна. Хората се събират в общност, защото светът е опасен и нестабилен и за добро или лошо те са се идентифицирали с нея. След урагана „Харви” например американците от всички етнически групи, полове и политически убеждения дариха своето време, пари, мисли и молитви на нуждаещите се. Те направиха това, защото независимо от различията си, споделят елементарната връзка, че са американци.
Проблемът е, че общността в Европа, за която говори например новият френски президент Еманюел Макрон, всъщност не съществува.
Той вижда континента като нещо с „измеренията на американските и китайските сили”. По принцип Макрон има право за потенциала на Европа. ЕС има брутен вътрешен продукт от около 16 трилиона долара. Това е малко по-малко от БВП на САЩ (18,6 трлн. долара) и почти една трета по-голям от китайския (11,2 трилиона долара). Взети заедно, страните от ЕС имат повече от 500 милиона жители, което го поставя след Китай и Индия, ако беше една държава.
Той обаче не е, и няма как да се превърне в такава. Ако Европа беше държава, парите от германски данъци биха били отпуснати за изплащане на гръцкия дълг. Ако Европа беше държава, нейните военни щяха да бъдат разположени в Полша, за да защитят границите от Русия.
Ако Европа беше държава, правилата щяха да се прилагат еднакво за всички:
Франция нямаше да нарушава правилата за бюджетен дефицит, а след това да отдели Полша като черна овца за нарушаване на демократичните норми. Ако Европа беше държава, румънците например биха били готови да се жертват, за да защитят испанците. Няма съмнение, че има хора с добра воля във всички тези страни. Но има разлика между пасивната надежда за всички да живеят в мир и активната саможертва за защита на членовете на една и съща общност.
Чувството за общност е живо в повечето райони на Европа. И така трябва да бъде. В ерата на националната държава правителствата са легитимирани отчасти чрез способността им да представляват и защитават определена нация: група хора, които говорят на един и същи език, които са израснали на едно и също място и които смятат, че ако един от тях бъде нападнат, тогава нацията е подложена на атака. Дори и най-решителните привърженици на европейската интеграция изпитват дълбоко чувство на национална гордост в собствените си страни. Франция, Германия и другите западноевропейски държави са люлката на национализма. А дори и най-страстните от поддръжниците на ЕС не искат да се откажат от своята национална идентичност.
И все пак лидерите на тези страни треперят пред лицето на своите националисти, без съмнение в следствие от грозната история на континента.
В края на краищата не е минало много време откакто някои се опитваха да завладеят Европа с танкови дивизии вместо с неолиберални търговски режими. Но може би има нещо повече от страх от миналото. Може би има и копнеж за миналото. Може би западноевропейските страни са носталгични, тъжни за времето, когато отделните европейски нации са управлявали света и осъзнават реалността, че единственият начин, по който може да се случи отново, е да се използват всички огромни географски, военни и икономически ресурси на Европа, насочени към преследването на една цел.
И в това се състои трудността да се говори за Европа. Континентът е толкова разнообразен е, че често е по-полезно да се мисли за него регионално: Западна Европа, Централна Европа, Източна Европа, Северна Европа, Южна Европа.
ЕС не е изграден, за да създаде либерална демократична Европа.
Това е само идеологическата му одежда. ЕС е създаден, за да се предотврати нова война между Германия и Франция за върховенство над континента.
Страни като Полша например не са склонни да отстъпят суверенитета си на институция, която няма причина да се грижи за тях, освен като лист хартия, който казва, че трябва. Защо Полша би искала да остави съдбата си в ръцете на комитет, съставен от много малко поляци, който до голяма степен оставя настрана Полша при вземането на решения? Правилно или не, но Полша говори за Полша, а полските избиратели държат полското правителство отговорно за това колко добре говори за тях.
Благородството на мечтата за обединена Европа не трябва да умира с ЕС. Мирът не е вечно състояние, но може би ще продължи по-дълго, ако страните се третират помежду си такива, каквито са, а не каквито биха искали да бъдат.
