"Българите може да сме всякакви, но стане ли въпрос за децата ни, това е единственото нещо, което може да ни обедини", казва продуцентът Маги Халваджиян часове преди старта на новото шоу "Големите надежди".
По думите му реализацията на подобен проект не е никак проста:
"Даваме си много голяма сметка за това, че тези деца ходят на училище, а и трябва да се внимава с тях. (...) Това е нещо, което не се случва всеки ден в живота. Децата трябва да го изживеят по най-хубавия начин и се стремим да стане така. Пък, дай Боже, и зрителят да усети тази позитивна емоция от малкия екран в дома си".
Освен това Халваджиян споделя и своите големи надежди:
"Иска ми се българинът да стане усмихнат, успял човек, който да не гледа в паничката на другия, да си гледа собствения бизнес и да е щастлив от успеха на този до него. Това искам да се случи. Това казвам на всички, този пример се опитвам да давам".
В първата част на разговора ни той определи себе си като човек, който има един скрит талант - да усеща какво иска зрителя. Поговорихме си за магията на телевизията, шоубизнеса и старта на предаването "Като две капки вода".
Заради страстта, с която Халваджиян говори за работата си, продължихме още малко темата откъде е започнало всичко, но не пропуснахме да засегнем и неговата най-голяма страст - киното.
И още - кои са надеждите на продуцента, ще може ли да промени света, как се създава шоу с малчугани, от колко време се върти идеята за него в главата му и защо се появява на малък екран чак днес - 11 март от 20:00 ч. в ефира на Нова ТВ? Разговорът продължава:
- Говориш с невероятен пламък в очите за работата си. Самия ти се определяш като работохолик. Как всъщност започна да се занимаваш с магията на телевизията?
- Навремето, бях осми клас, се вълнувах основно от киното. Към него съм се стремял винаги, но в ранните 90-те в България киното беше пред тотален разпад. Единственият начин тогава да практикувам това, което обичам, е като снимам клипове. Така станаха нещата. Тръгнах от клиповете – клип на този, клип на онзи, изведнъж по 10 клипа на месец, после поръчките станаха по 20. В един момент рекламните агенции ме надушиха, че се справям добре и започнах да снимам реклами. Оттам пък се мина на тв предавания през 1997 г. И така... Как да ти кажа... Всичко сякаш стана по принуда. Да се занимавам с телевизия, имам предвид. Причината е, че просто няма кино.
- Е, нали всички говорят за разцвет на киното в България?
- Така е, само че... Ще излъжа, ако ти кажа, че не съм уморен. Това са години на изключителен стрес в този бизнес. Хората не си дават сметка за това. Да се занимавам с кино в момента в България е „кауза пердута“ по простата причина, че аз никога не съм възприемал киното само като изкуство. Това е изключително вълнуващ бизнес. А бизнес с кино в България не се прави. Какво от това, че имало възраждане на киното в България? Какво е това възраждане? Харчиш 2 млн. лева за един филм, пускаш го по кината и печелиш 100 хил. лева. Това бизнес ли е? Другият вариант е да кандидатстваш за държавни субсидии. Те от много години си раздават едни пари от сорта на „аз на тебе, ти на мене“, пък аз в такива неща не участвам. Преди 15 години кандидатствах с един филм в НФЦ и като видях какво се случва, си казах, че аз от държавата няма да взимам пари за нищо и ако някой ден успея да направя филм, той ще е с частно финансиране. Там пари човек може да намери, но за жалост няма възвращаемост. Така че кръгът е затворен, в негативно отношение. Ние имаме сега някакви проекти за сериали, които да правим за Щатите, така че там, ако нещата станат, би имало смисъл.
- Говори ли ти се за тези проекти или са в много начален стадий?
- В много инкубационен период са, за да говоря за тези неща. Като стане, тогава.
- Стискаме палци значи.
- Дано! Дано!
- Казваш, че е много голям стрес. Как успяваш ти лично да се отърсиш от него?
- До преди три-четири години честно казано не го усещах. Аз много деяна. Мога да работя по 15-18 часа, случвало ми се е вече. Покрай „Х фактор“ даже имахме едно-две денонощия, в които работихме по 22 часа. Това са часове на пълен стрес, който не може да бъде описан, защото хора, които не се занимават с това, няма как да ме разберат. Но, ако трябва да направя съпоставка – допреди няколко години можех да работя по толкова време много активно, обаче в един момент усетих, че умората започна да идва, а с нея и „странните“ почивки. „Странни“, т.е. такива, които не съм правил преди. Например, аз преди 15 години отскачах до морето за 2-3 дни, отивах за малко до майка ми в Италия. Тогава нямах нужда да се махна за известно време, не ми е липсвало спокойствието. В последните, може би три, години вече зимата се измъквам за 2 седмици, лятото за по месец... Сякаш това е единственият начин да се махне човек, да си хвърли телефона, да се прави, че няма имейл... (Смее се).
- Толкова дълга почивка за човек, който работи непрестанно...
- Ох, да! Като почивам по 2-3 седмици и откачам. Искам да се връщам. Аз съм човек, който не може така – просто съм научен да работя и не мога да си почивам.
- Нека поговорим все пак за „Големите надежди“. Как решихте да създадете формат, който да е само за най-мъничките и не го ли сметнахте за рисковано начинание?
- Ако питаш Слави, той е измислил всичко, топлата вода също и това сигурно сме го видели от него (Смее се). Истината е, че преди три години го написахме този формат и първо го предложихме на Канал 1. Видях се с Вяра Анкова, говорих с нея, оказа се, че форматът е много скъп за БНТ и нямаше как да го финансират. Тръгнахме с Вяра да търсим варианти, понеже тя усети, че това е нещо много хубаво, защото е свързано с деца. Гледахме дали по някакви европейски програми не може да се съфинансира, но не намерихме такъв вариант.
Половин година по-късно вече станаха раздорите ни с Би Ти Ви и ние отидохме в Нова ТВ, като това беше първото, което предложих на Нова ТВ. Казах им: „Ето, поели сме „Пълна лудница“ и „Господари на ефира“, предлагам ви да направим един праймтайм формат, с деца е, смятам, че ще има успех, защото българите може да сме всякакви, но стане ли въпрос за децата ни, това е единственото нещо, което може да ни обедини. Ние се гордеем с тях, гледаме си ги, даже сме една от малкото нации, които се грижат за тях до 40-ата им годишнина (Смее се).“ Аз бях убеден, че това е нещо, което българина ще го вълнува. Тогава Нова ТВ вече имаха праймтайм формат, ако не се лъжа „Денсинг старс“ и се разбрахме да отлежи. На следващата година пък стана ясно, че ще правим „Х фактор“ и пак нямаше как да стане. Вече като „Х фактор“ даде своите страхотни резултати и телевизията остана доволна, ми се обадиха Иво Вандов и Дидие Щосел да говорим. Като се видяхме ми казаха, че е дошъл моментът да правим въпросното предаване с деца.
Запретнахме ръкави, започнахме да действаме и само 10 дни след взетото решение Слави си направи неговия формат с децата. Аз тогава заподозрях, че е изтекла информация от нас, но пък и това, което той направи, всъщност няма нищо общо, защото той под формата на някакъв конкурс прослушваше само момиченца. Но това потвърди моята теория – фактът, че той го направи и хората започнаха да говорят и да гледат, доказва, че преди три години съм бил прав. Ако го бяхме направили това шоу преди три години с Канал 1, сега Слави нямаше да обяснява как някой му краде идеите.
- Кога го е обяснявал?
- В шоуто си, аз затова съм бесен. Не го е казал директно, но някакви намеци е правил от сорта на: „Халваджиян харесал това, което сме правили, щял да прави и той“. Все едно съм видял от него.
- Това колегиално ли е?
- Колегиално? От Слави ли да търся колегиалност? Слави го познавам много добре, били сме близки и е последният човек, от който мога да очаквам колегиалност.
- Какво би отвърнал на коментарите, че „ това шоу с деца е за големите надежди на продуцентите за висок рейтинг“? Знаеш, предполагам, че и подобни подмятания се въртят в пространството.
- Аз не мога да разбера каква е тази щампа с високия рейтинг. Високия рейтинг е нещо изключително важно. Той е и нещо много положително. Защо? Казвам веднага! Ако работиш в един завод за консерви, за да работиш там и да си вземеш на края на месеца заплатата, трябва да произведеш 5000 консерви. Ако не ги направиш, работодателят ти не е доволен, фалира му фабриката и ти няма да си вземеш заплатата. При нас 5000-те хиляди консерви се измерват като рейтинг. Ако ти вместо 5000 консерви правиш 10 000, твоят работодател ще е много доволен. Той ще продава повече, ти ще взимаш добра заплата – всички ще са много щастливи и доволни. Така че, думата „рейтинг“ всъщност е показател за успеваемост. Ако ние имаме рейтинг, това значи, че сме направили нещо много хубаво. Ако нас никой не ни гледа, няма да имаме рейтинг. И естествено, че се борим за висок рейтинг и това да ни гледат колкото се може повече хора. Това значи, че сме направили нещо добро. Прости са нещата.
- Да, явно просто част от хората...
- Не, не. Не са хората. Медиите са. За съжаление, в медиите в България, в пишещото братство основно, но и в електронните медии – радиото и телевизията, влязоха некомпетентни хора. Първо, че не са компетентни. Другото е, че са с малки душички. И това е големият проблем на тясно скроения човек. Той не може да разбере, че когато някой направи нещо хубаво в тази държава, всички ние трябва да го показваме и да казваме, че е хубаво, защото то дава добрия пример. А тези малки душички правят точно обратното. И това е манталитетът, по някаква странна за мен причина, на българина. И ако се върнем назад и четем Алеко Константинов, ще разберем, че това не е от сега. Българинът по някаква причина е обременен и не се радва на успеха на съседа си. Напротив! Той иска да го съсипе. Ние трябва да си дадем сметката, че това съсипва нацията. Ние трябва да следваме умните хора в тази държава – тези, които са креативни, правят и създават нещата и ги карат да се случват, защото ако ние подкрепяме тези хора, и ние, които не сме креативни, ще живеем добре. А ние искаме тези наши креативни и готини хора да ги унищожим. Сбъркана психика...
- Да се върнем към темата. А на какъв принцип избрахте децата, които ще участват, какви са тънкостите при този формат?
- Екипите са специализирани – вокални педагози, режисьори, сценаристи, които са минали през десетки кастинги и са много наясно какво търсим. Ние имахме много точни и ясни критерии. После гледахме едни дълги дни и нощи видеоматериалите, защото бяха над 1000 деца, които трябваше да видим и чуем.
Компонентите са много – има дечица, които пеят страшно, но са много малки и ние знаем, че те няма да издържат в едно такова шоу. Ние не сме идиоти, даваме си много голяма сметка за това, че тези деца ходят на училище, а и трябва да се внимава с тях. Ето сега, например, сме пуснали една декларация, в която всички екипи, работещи с и около малките, трябва да внимават какво говорят, как говорят.
Аз, например, не понасям семейства, в които виждаме майки и бащи – пиещи и псуващи, докато до тях седи 3-годишното им дете, което попива всичкото това нещо. Точно заради това се опитахме с екипите да бъдем много внимателни – това са деца, трябва да сме внимателни, да виждат хубав пример от нас - едни положителни, готини и усмихнати хора. Тези деца трябва да се чувстват на едно специално място и всичко да е празник за тях. Постарал съм се дори бендът, който е зад гърба им, да е от изключителни музиканти. Просто... Това е нещо, което не се случва всеки ден в живота. Децата трябва да го изживеят по най-хубавия начин и се стремим да стане така. Пък, дай Боже, и зрителят да усети тази позитивна емоция от малкия екран в дома си.
- А какви са твоите надежди?
- Знаеш ли, аз съм оптимист по природа. Винаги съм бил такъв и може би, ако не бях и ако не вярвах, че нещата някога ще се оправят, щях да замина и да не се прибера. Живял съм много години в чужбина, имах още през 90-те предложение от „Уорнър мюзик“ в Италия да работя за тях, но не го направих, защото винаги съм смятал, че тук човек има шанс. Че тук може да се работи, че тук могат да се оправят нещата. Надявам се българинът да говори по-възпитано, да се опита да се отнася по-уважително към себе си и към човека до себе си, да си промени манталитета, който в повечето случаи е тежко обременен от някакви събития в миналото.
Нека човек се погледне в огледалото и да си каже: „Ей, виж се как изглеждаш! Промени се! Ти си европеец, а не приличаш на такъв – нито по начина, по който работиш, нито по начина, по който изглеждаш, нито по начина, по който се държиш“. Иска ми се българинът да стане усмихнат, успял човек, който да не гледа в паничката на другия, да си гледа собствения бизнес и да е щастлив от успеха на този до него. Това искам да се случи. Това казвам на всички, този пример се опитвам да давам...
- Голяма ли е тази надежда?
- Надеждата ми е по-малка от преди години, защото тогава бях млад, а младите хора вярват, че могат да променят света. Аз не вярвам, че мога да променя света сега, когато съм на 47. Далеч съм от илюзиите. Но продължавам да се боря за това, че дори и малък да е моят принос нещата да са по-добри, аз ще продължавам да го давам. И се надявам да заразявам и другите хора с това.
