И мало преди много време, една красива птица с прекрасен глас. Често кацала на върха на селската камбанария и отвисоко пее и се любува на гледката.
Така един ден както си пеела, чула съседната къща да въздиша тежко, а стройно подредените й камъни са размествали от тежестта на въздишката. „Защо въздишаш?”, попитала птицата, „Защото съм тъжна и самотна”, отговорила изморено къщата.
„Хората, които изпълваха стаите ми с приказки и веселби отдавна ги няма, децата, които сутрин широко отваряха прозорците ми, заминаха, никой не остана... Птицата се огледала и останала много учудена като видяла колко тъжни и самотни били всички къщи наоколо, с празни буренясабли дворове, разрушени зидове и унило килнати комини. Тогава за първи път запяла своята тъжна, най-тъжна песен... ”
Гранични истории
Слънцето беше приседнало, за да си почине на пустия площад в село Долно Луково, преди да се скрие зад хълма. Маранята бавно потрепваше в листата на лозата, а къщите изглеждаха изморени от горещината. Пристигнахме по обяд, по пътя от Ивайловград.
В бялата двуката къща на площада, където се бяха приютили и селския смесен магазин и кръчмата, ни посрещнаха местните баби заедно с кметицата. Върху белите покривки на масите, вече се бяха разположили пълни чинии с вкусно агнешко и прясна зелена салата, студен айрян от домашно кисело мляко, топъл боб и най-мекият бял хляб, който помня от моето детство.
Усмихнати, малко притеснени и много гостоприемни те се надпреварваха да ни предлагат прясно сварени домашни яйца, родопски клин, вкусни саралии и домашна ракия. Такива са малкото хора, останали в почти обезлюденото ивайловградски селце, сгушило се тъкмо в дъното на картата на България.
Останали сами далече, от суетата и претенцията на големия град, те посрещаха всеки като близък приятел, защото суровият живот по тези места, ги беше научил, че всеки гост винаги е добре дошъл. А и имаха с какво да се гордеят, бяха избрали до останат в родното си място, да поддържат домовете си без да се оплакват много, много от несправедливостите на живота.
И понеже старата църква „Св.св. Константин и Елена” е голямата гордост на местните, седемдесет и шест годишната баба Стефа в ролята на гид ни срещна с историята на това място.
Докато вадеше големите метални ключове от джоба на памучната си пола, беловласата жена разказа, че църквата е построена през далечната 1806 година изцяло с дарения от местното население. Вдигната е за много кратко време, за да се спази султанския указ, че духовен храм стигнал до покрив не се разрушава. Хладната вътрешност на храма ни посрещна с миризма на старо дърво и изгорели свещи. А историите на баба Стефа оживяваха в картини за благородни дарители, изкусни майстори, сватби, кръщенета и погребения. „Нали животът в едно село се върти около църквата“, продължи старицата.
„След като издигнали каменната църква за седмица и за да покажат, че е християнски храм, хората вградили в стената кръст. Днес църкавата е на повече от 210 години и всичко в нея е автентично. Интересна е със своите стенописи, дело на неизвестни местни зографи, както и със запазеното разделение на две отделения – мъжко и женско. Женското отделение е тъмно и в него липсват стенописи и икони.
Превърнато в малък музей на селото. Олтарът е изработен от леска. Върху него е изобразено всичко, което ражда земята на Долно Луково – и гроздето, и пашкулите. Притежаваме икони, които са на над 200 години, а иконата на Св.св. Константин и Елена и на Света Богородица са на повече от 500 години“.
В миналото село Долно Луково е наброявало 70 къщи с около 320 жители, през годините на възраждането основния поминък в него е пашкулопроизводство и зеленчукопроизводство. През 1958 година започва масовото изселване на местното население. След това тук се заселват жители от Крумовградско, а в момента хората от селото са из всички краища на страната и по света.
Пълният текст на „Къщата, църквата и песента на птицата“, четете тук
