Ч етири чуждестранни спектакъла от афиша на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ могат да се видят в началото на юни на софийски сцени. Тази изключителна възможност предлага осмото издание на програмата „Световен театър в София“.
"Метаморфозата“
Парадът на световния театър в София се открива на 1 юни в ТР „Сфумато“ от много интересна италианска трупа, приела името на преоткрития през 1962 г. древен град Ебла, център на една от най-старите цивилизации, многократно разрушаван, но запазил тъкмо под пепелта на пожарищата безценните глинени плочки с първото клинообразно писмо. Град Ебла се дешифрира като изразителна метафора на театъра, който чрез разрушението търси съхранение, на творческия акт като буйно горене, на крехкостта на земното човешко съществуване, но дълговечността на културата.
Трупата „Чита ди Ебла“, основана през 2004 г. от Клаудио Анджелини и Валентина Бравети в градчето Форли край Равена, бързо става известна с оригиналния си пластично-визуален език и интердисциплинарен подход. Тя е двигателят на ежегодния фестивал на независимите изпълнителски изкуства Ipercorpo (с основен терен изоставени стари автобусни гаражи) и излиза начело на новата вълна в италианския театър.
Отправна точка в работата на „Чита ди Ебла“ са канонични текстове като „Отело“ на Шекспир и „Едип цар“ на Софокъл. Или картина, фотография, философски текст (като този на Джорджо Агамбен, залегнал в основата на Pharmakos), практическо техническо ръководство. Отправната точка може да бъде най-различна, неизменна остава свободата на изразяване. Търсенето как „сцената да изненада сама себе си“ с онова, което може да предложи за развиването на темата. Как да изгражда смисъл посредством перформативния потенциал на тялото, визуалния език и сценографията.
Клаудио Анджелини започва да изследва новите художествени форми в европейската литература на ХХ век с „Метаморфозата“ на Кафка. Цикълът продължава с „Мъртвите“, новела от „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс.
„Метаморфозата“ показва как е възможно да се адаптира Кафка, без да се представя историята, вдъхвайки живот на екзистенциалните въпроси, залегнали в творбата. Метаморфозата като изкривяване на реалността, проявяване на невидимото, преобразяване на тялото, неспособно да отклони нечовешкото, което напира да изригне. Чиновникът Грегор Замза не е толкова различен от бизнесмена, който след уморително служебно пътуване иска само да се скрие от преследващия го звън на мобилните устройства в горещата баня, където го очаква смайваща трансформация...
„Дванайсет разгневени мъже“ създават забележително „потомство“ в жанра на съдебната драма. В началото преди повече от половин век е телевизионната пиеса на американския драматург Реджиналд Роуз. После Сидни Лъмет нанася удар с познатия на всички филм от 1957 г. Виртуозно нагнетяване на напрежението в затворено пространство (залата, където заседава съдебно жури) около въпроса възможно ли е справедливо решение, което да не е повлияно от класово-социално предопределената лична история, от предразсъдъци и частни съображения. Само един (Хенри Фонда) отказва да приеме без обсъждане общото мнение за вината на обвинения в убийството на баща си младеж. Приканвайки останалите единайсет от съдебното жури да размислят (като при това неминуемо се вгледат в себе си), със силата на съмнението и логическото разсъждение той успява да обърне хода на нещата. А в крайна сметка дори не става ясно дали младежът наистина е невинен!
И се започва едно презареждане на матрицата! Първо от самия Реджиналд Роуз, който подменя в ход своите дванайсет безименни, но индивидуализирани персонажи, социална извадка на Америка, като вкарва жена, цветнокожи, докато стигне до пълното феминизиране и заглавието „Дванайсет разгневени жени“! И наред с другите осъвременявания на контекста – до забрана на пушенето в заседателната зала!
Много са сценичните преработки, телевизионните адаптации, преките и непреки цитати и откриваеми следи в популярни телевизионни сериали (има дори пародиен епизод „Дванайсет и половина разгневени мъже“). Сред продуктите за големия екран се откроява римейкът „12“ на Никита Михалков от 2007 г.
Интересно как на свой ред полският режисьор Радослав Рихчик е разиграл картите с екипа на Театр Нови от Познан? Предстои да видим това на 3 юни на сцената на Младежкия театър „Николай Бинев“.
Също там на 5 юни режисьорът Йерней Лоренци с екипа на Словенския национален драматичен театър от Любляна поема ръкавицата, хвърлена през 1923 г. от Станислав Виткевич с „Бесният локомотив“.
Гениален провокатор, заслужил си да бъде наричан „най-непослушното дете на полската литература“, с тази пиеса Виткевич поставя задачата да се покаже на сцената как бясно препускаш влак се сблъсква с друг и експлодира! В света отпреди деветдесет години, свят без телевизия, компютри и мобилни телефони, парният локомотив, поставен в центъра на пиесата, олицетворява страха пред неизвестното, опасенията пред галопиращия прогрес, но и омаята от техническите чудеса и желанието да се догони мечтата, опиянението от скоростта, изкушаващото предизвикателство да минеш отвъд позволената граница, за да видиш какво е...
Саркастичният отговор на Виткевич: горделивият експеримент за сблъсък с метафизически измерения, за катаклизъм от космически мащаб, посвещаващ в тайнството на живота и смъртта, се спехва до „най-обикновена“ влакова катастрофа. И как Словенският театър подхожда към тази крайна, лудешка, абсурдна, забавна, могъща театрална метафора? С творческо въображение и находчивост: с оригинална музика, песни и две пиана.
Музиката е мощен съюзник и на Джейн Гудман в разтърсващия монолог на оцелял от Холокоста в един философски, наситен с житейска мъдрост, горчивина, страдание, но и хумор, текст по творбата „Кадиш за нероденото“ (кадиш е еврейска траурна молитва) на нобелиста Имре Кертес. Високо е оценено изпълнението на актьора, който успява да поднесе неизразимото, съчетавайки невероятна мощ, владеене и вътрешен плам.. „Кадиш“ - на „ Neath our TREAD“, САЩ има две представления на 6 юни в Центъра за култура и дебат „Червената къща“.
криза, която тихо расте" />
