Димитър Гочев: България тепърва чака своя "Оскар"

Продуцентът Димитър Гочев е роден в София през 1957 г.

От 1980 г. започва работа в киноцентъра в Бояна, а по-късно следва специалност Операторско майсторство в НАТФИЗ.

Освен оператор на документални и игрални филми, името му се свързва и с едни от най-успешните телевизионни сериали в последните години - "Под прикритие" и Стъклен дом".

Един от филмите, заснети и продуцирани от Гочев, е "Пазачът на мъртвите" на Илиян Симеонов, спечелил наградата за режисура на 27-ия фестивал на българския игрален филм "Златната роза" във Варна.

Наскоро се завърна и от тазгодишния фестивал в Кан, от който с режисьора Илиян Метев се върнаха с втората по значимост награда от "Седмицата на критиката“ за лентата "Последната линейка на София".

Какви са емоциите и впечатленията му от международния фестивал, как са приели филма чужденците, а после и какво е мнението му за турските и българските сериали в родния телевизионен ефир, разказва Димитър Гочев в ексклузивно интервю:

- Завърнахте се от тазгодишния фестивал в Кан с приз от "Седмицата на критиката". Как се впуснахте в приключението да продуцирате документален филм?
- Всъщност миналата година продуцирах два документални филма. Това беше ново за мен. Бях правил един документален филм много отдавна и като че ли никога не съм очаквал, че ще се случи това, което се случи с тези филми – да се окажат много успешни (Смее се). Единият филм е "Последната линейка", другият е за Христо Стоичков. И двата са пълнометражни, което е голямо предизвикателство (бел. ред. обикновено един документален филм е от порядъка на 40-50 минути) – единия селектираха в Кан, другия го селектираха във Варшава. За мен това е изключителен успех.

- Как премина фестивала в Кан през Вашия поглед и как прие публиката "Последната линейка на София"?
- Фестивалът мина много добре - прекрасна публика, с огромен интерес към филма, с режисьор, който ги впечатли много – Илиян Метев. Заслугата за филма всъщност винаги на фестивалите е на режисьора. Успяхме да закараме и екипа на линейката. Беше емоционално като събитие. В един момент усетих, че те толкова се вълнуват, че се уплаших да не припаднат (Смее се). От друга страна, публиката много се радваше на факта, че те са там, защото гледаше филма и виждаше хората на живо. Даже после прочетох, че в публиката имало френски лекар, който ги поздравявал след прожекцията.

- А с ваши чуждестранни колеги успяхте ли да обмените опит и мнения?
- Да, разбира се. Чисто режисьорски филма е направен много интересно. Това веднага направи впечатление и наградата дойде според мен в доста правилна посока. Аз не се надявах, че ще вземем големия приз, но все пак си е постижение – за режисьора, за нас от екипа, за хората от линейката.

- Значи вече можем гордо и с достойнство да стъпим на червения килим, наред със световноизвестните в киното?
- До преди години ние наистина гледахме на световното кино като нещо трудно достъпно, но аз в момента съм си поставил за цел в някой наш проект да имаме огромни актьори. А това е възможно. Имаш ли добър проект, всичко е възможно и хората искат да гледат филми от България. Докато бяхме в Кан, хората ни казваха, че вече за трети-четвърти път гледат наши филми в последните години. Светът на киното от една страна изглежда недостижим, но аз мисля, че България тепърва я чакат големите награди - "Златна палма", номинациите за "Оскар" и т.н.

- Казвате, че планирате по-големи проекти с известни лица. Имате конкретен човек, с когото сте преговаряли вече, или само мислено ви се въртят разни идеи?
- Освен, че режисирам "Под прикритие" и "Стъклен дом", може би ще успея скоро да направя и първия си голям филм. което за мен е изключително, тъй като там кастът е много интернационален. Една от главните роли е на американски журналист, и там може би се целя доста нависоко. Да видим какво ще стане... Разбира се, аз няма как да кажа сигурни имена. Мога да кажа кой аз си представям и с когото се опитвам да контактувам – Филип Сиймър Хофман, който взе оскар за "Труман Капоти“. Много бих се радвал да поработим с него.

- Каква ще бъде темата във филма?
- Търговията със заразена кръв и всичко това, от които ние не сме застраховани. Темата е интересна, хуманна и много бих искал да се получи този филм.

- Това няма ли да е една доста болна тема за българите, покрай скандала с нашите медици в Либия...
- Медиците са част от проекта. Тяхната история е вплетена в тази история, но филмът няма да е посветен в частност на тях. Лентата като цяло е инспирирана от една книга на Людмила Филипова, с която работим заедно. Сега ще видим какво ще се получи, защото ми е много интересно след като Саркози вече не е президент каква истина ще се разгърне и дали няма да се наложи да променяме сценария.

- Нека поговорим и за двата най-успешни български сериала в последно време - "Стъклен дом" и "Под прикритие", зад които стои и вашето име. Вие ккво мислите за тях?
- И двата сериала сложиха началото на нещо коренно различно в т. нар. "телевизионна индустрия". И двата имат различен пункт. "Стъклен дом" поддържа един изключително голям зрителски интерес, продава се в над 10 държави, а другият има един голям успех като криминален сериал. Докато бях в Кан, дори разбрах, че "Под прикритие" е селектиран за "Еми", което е страхотно. Дано да бъде номиниран – есента ще стане ясно, но ще бъде голям шок за мен, защото не си спомням да се е случвало. Но пък един път като се случи, ще се случи и втори, и трети път. Точно тогава амбицията на всички пще бъде по някакъв начин да се стигне до края. Нещата в България леко се промениха, защото продуцентите почнаха да искат да правят добри проекти, които да можем да ги изнесем на някъде, т.е. да не са само за тук, а за цял свят. Това е и моята цел.

- Казвате "започнаха да искат". Кога и как се промени всичко според Вас?
- Ако почнем от "Мисия Лондон", тогава българската публика сякаш припоза българското кино като част от това, което иска да гледа. До тогава имаше едно "такова отношение", а и зрителите бяха страшно малко. Спомням си, че тогава имаше едни отчаяни класации (Смее се). От тогава се отпуши едно желание на зрителя да гледа българско кино и, разбира се, хората отговориха с филми като Love.net, "Тилт". Те събраха огромно количество зрители, а понякога биеха по два американски блокбъстъри, което е много готино. После пък започна продуцирането на т.нар. "частни филми“, т.е. с пари извън Националния филмов център и извън телевизиите, които също имат своя успех. А как се променя? – С желанието. Когато виждаш, че една система започва да работи, приема те и има шанс твоят филм да бъде гледан, ти го правиш.

- Ако се върнем към сериалите, мислите ли, че вече българските стават достатъчно конкурентни на нашумелите турски продукции?
- Моето мнение е, че част от идеята да тръгнем със сериалите, е, че не можехме да не създадем наш проект, който да отговори достойно на турската "инвазия". Турските сериали буквално заляха Балканския полуостров. Аз не бих казал, че имам някакво обяснение на цялата тази история, но там застъпеното семейно начало, патриархалното, отношенията в едно семейство... Не знам, ние сме друга култура, по-различни сме. Не сме част от тяхната култура, колкото и близки държави да сме,. Но успяхме да дадем достоен отговор на иначе много гледаните турски сериали. Това ни беше голямата цел.

- Има ли нещо, което все още не достига на българските сериали?
- Много често ми прави впечатление, че турските сериали почиват на сериозна литература. Колко и да не ми изглеждат направени така, както аз бих искал, зад тях стоят наистина сериозни истории. Може би трябва да се обърнем към по-сериозна българска литература, върху която да се гради драматургията на нашите сериали.

- А на киното? Върху какво още трябва да се работи?
- Ами на България тепърва й предстоят големите филми. Това, което направи Костурица в Сърбия, това, което направиха румънците с един филм в Кан – лентата беше на ръба от "Златна палма"... Предстои голямото българско кино и аз вярвам, че ще се случи в близките 5 години.