Еврото и Либия - две войни за сигурността на Европа

Не е ясно каква ще е цената от завладяването на Триполи, измерена в човешки животи.

Финалната битка, започната през нощта от бунтовниците, дошли от Западна Либия, може да се окаже жестока, ако Кадафи се заинати да я води до край, въпреки че е изоставен от своите и че много негови приближени минаха на противниковата страна.

Но реалността е неоспорима - настъпи часът на истината за либийския диктатор и за режима му.

След месеци на една забравена в задния двор на Европа битка, крахът на Кадафи ще спаси репутацията на НАТО. На теория.

Но на практика управлението на Либия няма да е лесно. Защото ако Европа, която сега се опитва да се справи със собствената си финансова криза, остави Либия да се оправя сама, победата на либийската опозиция може да бъде последвана от провал.

И така да се стигне до един катастрофален успех или до успешна катастрофа, както предупреждават някои в Брюксел. Прецеденти в тази насока не липсват, като се тръгне от Балканите и се стигне до Афганистан.

Всички те показват каква е цената и какви са рисковете на епохите след приключването на войни, подобни на тази в Либия. В случая с Либия първата опасност е, че

падането на Кадафи може да подготви почвата за нов цикъл на насилие,

в който най-уязвими ще бъдат цивилните и в който победителите ще бъдат въвлечени в едно кръвопролитно уреждане на минали и настоящи сметки. Как да се гарантира тогава сигурността?

Ясно е, че САЩ имат намерение да напуснат играта, след като участваха пряко волята си във военните операции в Либия. Обама няма намерение да предостави нито хора, нито по всяка вероятност икономически помощи за разрешаване на либийския проблем, който според него е част от отговорностите на Европа.

Европа, която начело с Париж и Лондон постави началото на военната интервенция в Либия, излагайки на яве максималните предели на собствените си възможности, също на свой ред ще се отърве от отговорност.

Намерението й е да материализира онова, което се обсъжда сега в ООН, а именно мониторингова мисия в Либия, която първоначално ще бъде поверена на арабски и африкански страни. Резултатът ще бъде, че в Либия след епохата на Кадафи

ролята на страни като Турция и на монархиите от Персийския залив ще нарасне.

Официално самите либийци ще носят отговорност за сигурността си, но изходът от тази ситуация си остава естествено несигурен. И тази несигурност ще засегне и европейските интереси. В политически план рисковете са още по-очевидни.

Италия, Европа и САЩ залагат на това, че Преходният национален съвет, създаден в Бенгази, ще успее да извърши процеса на национално помирение, ще държи под контрол либийските племенни разногласия и ще постави началото на изграждането на национални институции в една страна, в която такива институции никога не имало.

Този залог е доста висок и се усложнява от решителната роля, която изиграха бунтовниците от Западна Либия - берберите от Нафуса във военната офанзива срещу Триполи.

Така че възниква въпросът каква част от Либия в епохата след Кадафи ще бъде склонна да признае ръководната роля на Бенгази?

Европейците няма да имат вече същото влияние в Либия, след като бунтовниците поемат властта. Ето защо сега е моментът за европейците да договорят условията на сътрудничеството си с Либия в епохата след Кадафи, преди да се стигне до катастрофалния успех или до успешната катастрофа, от която се плашат някои в Брюксел.

Икономическите споразумения на европейците с Либия могат да послужат за отправна точка. Очаквано и напълно оправдано е европейските страни, в това число и Италия, да се стремят да гарантират собствените си енергийни интереси в Либия.

От друга страна ще бъде абсурдно Европа, след като се раздели по отношение на войната в Либия, сега да се раздели и относно това как ще се управлява следвоенната ситуация в Либия. Размразяването на либийските авоари в Европа сега трябва да бъде използвано за получаването на гаранции за бъдещето на Либия.

В последните месеци Европа води две войни. Първо една вътрешна война, свързана с бъдещето на еврото, и една външна война, свързана със съдбата на ключова страна в средиземноморския регион.

Вътрешните напрежения относно управлението на европейската икономика разбира се не допринесоха за доброто представяне на Европа във външната политика. Но Европа не трябва да забравя истината, че трябва да спечели двете войни, които води, заедно.

Ако във вътрешната война еврозоната се разцепи на две - Север и Юг, то икономическото и валутно разделение на ЕС ще стане неделима част от геополитическата нестабилност на средиземноморския регион.

Този сценарий би бил катастрофален за южните европейски страни, например за Италия. Така че Европа трябва да помни, че сигурността на европейците зависи от успеха или провала на двете войни, които води.

Същевременно сигурността на европейците зависи само и единствено от Европа, защото с края на либийската война, ерата на американските грижи за европейската сигурност също ще приключи.