След много студени нощи и дъждовни дни дойде лятото, изпълнено с красота и вълшебство. Хората изглеждат различно- усмихнати, лъчезарни, чакащи нетърпеливо да се откъснат от динамичното ежедневие и да избягат от сивотата на града. Дни желани! Природата в тон с това витално настроение, напомня за своето очарование.
По път за селото, което се опитвам да посетя всяка година, в съзнането ми изниква образът на прекрасната река Дунав, нежните песни на птичките и топлотата на задружното селце... Това е един различен свят, за съжаление непознат за много хора. Спомням си за безгрижните вечери, прекарани в най- различни игри. Глъчката, която заливаше село Горни Вадин през лятото, когато децата идваха на гости на своите баби и дядовци.
Но къде е това вълшебство сега? Пред очите ми е едно забравено от света селце. Приемам разбитите до селото пътища като екстремно изживяване, но то се превръща в истинско изпитание през зимата, когато пътищата до селото са почти непроходими. И така откъснати от света хората са принудени сами да оцеляват в трудните моменти. С лека горчилка стигам до старата къща. На портата ме посреща моята баба с радостни сълзи в очите. Дългоочакваната среща е единстваната й радост.
Спокойствие, тишина, красота се реят из въздуха. Време е да слезна и до брега на Дунав. Макар от къщата да се разкрива чудесна гледка към реката, аз искам да се почувствам по- близко до нея. Пет минутки и съм там... Бистрата река, в която се къпехме като малки е вече само мит, по брега се срещат различни видове битови отпадъци, няма и помен от прекрасния пясък, по който тичахме като деца. Защо? Кой е отговорен за това? Не сме ли виновни самите ние? Срамувам се от видяното! Безхаберието на всички нас се е превърнало в бич за природата. Колко жалки трабва да сме за да не ценим и пазим това, което имаме! Сигурна съм, че не съм единствената, която се е сблъсквала с тази картина, сигурна съм, че не съм и единствената, която е изпитвала гняв при тази среща с малодушието на един народ, но най- вече вярвям, че решението за справянето с проблема зависи от нас! Бих искала един ден заведа децата си на това райско кътче, да ги гледам как безгрижно се плискат с вода в реката, да тичат щастливи по пясъка. Това е било желанието и на нашите родители, баби и дядовци. Защо вместо да живеем стойностно, ние съществуваме като беропотни е лишени от чувства и емоции същества?
Прибирайки се в София отново прочетох курсовата си работа, която бях писала преди броени месеци на тема възобновяеми енергийни източници и в нея си припомних как хората по цял свят се борят с опазването на природните си ресурси, какво е положението в България във връзка с този проблем. Хубавото е, че по въпроса се действа, търси се решение, но моето мнение е, че не само организациите и политиките на държавите са достатъчни, нужно е нещо мащабно. Всеки един от нас трябва да мисли за утрешния ден, да бъде по- разумен консуматор, да опазва и цени природата, това е най- голямата и най- важна крачка за решаване на този наболял проблем. Нека тази „екомания" не остане само тенденция, а се превърне в начин на живот!
Това, което се прави в България за справяне с проблема явно не е достатъчно. Оказва се, че опазването на околната среда се е превърнало в един доходоносен бизнес за търгуване с емисионни квоти, за наливане на средства в неясни проекти. Липсва контрол. Организациите трябва да стават все по- активни, за се борят за прозрачност, да внушават отговорност на общоството ни. Промяната в начина ни на живот е важна крачка към по- доброто ни бъдеще. Нека всеки се замисли в какъв свят живее и какъв би искал да бъде този свят за неговите деца. Бъдещето е в нашите ръце!
