Красива си ти, о България! България, ти земно чудо! Земя, пропита с пееща и страдаща вода от сълзи на ликуващия и осъдения Во веки... Земя, в чиито вени тече кръвта на крещящите сълзи на българското дете, толкова девствени, искрени и непокварени! Земя, в чиито езера се размиват сълзите на българската майка, толкова чисти, живи и смели! Земя, попиваща сълзите на българския баща, толкова силни, големи и остри!Земя на прадеди и величия!
Детето ме поглежда любопитно. Аз какво да му дам?! Имам само плътта и обичта си. И по погледа му разбирам, че това му е напълно достатъчно. Аз виждам в очите му реките от преживени случайности и съдби! Усещам топлата, влажна длан на малката детска ръчичка! Стига му малко обич! Истинска, искрена, неподправена...И малкото същество, някак несигурно, се сгушва във моята, вече отдавна пораснала прегръдка. Сърчицето му силно тупти, като на изплашена кушута. Отпуснатата му малка главица тромаво се стовари на моята гръд. Тишина и спокойствие озари и моята душа. Лек трепет на споделена, силна любов отпуши запушената ми ежедневна мисъл. И като, че ли земята спира да се върти! Съзнанието ми единствено е обсебено от това малко, нежно същество. То е като капка летен дъжд, изсипал се във мощния вихър на узрялото човешко тяло. Ето... малко невнимание и мократа капка е попита от увехналата човешка плът. Затова усещам как тази капка е силно важна и трябва да я пазя, да я съхраня цяла и непокварена, колкото е възможно по-дълго. Защото това малко същество е бъдещето ми. Моето, твоето, нашето, на нашата мила България! То е ценния дар от Бога, който е толкова първичен, както нищо друго на Света.
И днес минава, и утре, и вдруги ден... Малкото, силно вече човече прохожда. То расте. И крачка по крачка тръгва да обикаля и променя света. Колко упоритост и непреклонност има в големите му крачки. Нищо и никой не може да го спре! Малкото преди слабо човече вече не изпитва страх. То раздава правосъдие и обръща света на хората със своите навици и дела. И вече не го е страх, че земята се върти, защото знае, че всичко, което твори - лошо или хубаво, зависи от него... Един нежен трепет от неговата ръка и е готово да събуди всичко, което е заспало. Едно леко докосване и всичко заспива, и се събужда отново. И тогава разбирам колко много съм зависима от това, което толкова усърдно пазих. Дори дъха ми зависи от неговата воля! Защото без тези така жизнено необходими капки вода, втъкани и изграждащи дори самата мен, е стихията на човешкото, животинското и природното оцеляване.
Седнала, наблюдаваща и търсеща отговори. Колко малко ни е нужно на нас, хората да бъдем благодарни за това, което имаме! Мисълта ми е дадена, за да мисля, да трупам опит и да решавам проблеми. Красотата на българския залез, мириса на Стара планина, Рила и Пирин, шума на Райското пръскало и бученето на Струма и Марица ме карат да се чувствам жива, "трезва" и част от цялото съществуване. Усещам влагата във въздуха и ситните капчици дъжд по лицето си.Този път това не са моите сълзи! Това са сълзите на Бога! А къде останаха моите сълзи?! Не знам! Отдавна вече ги изгубих по пътя!Слушам само лекият ромон на пролетният дъжд. Той облива полята, обогатява малките ручейчета и влива жива кръв във вените на земната плът. И разбирам колко съм нищожна. Дядо ми, Бог да го прости, казваше, че Господ, това е природата! Колко прав е бил човекът! Тези капки дъждец, буйните реки, океаните и моретата заливат пустата земя и даряват нов живот. Това ново битие преоткрива един нов свят на живеца от красиво и чисто съществуване.
Само вече се чудя къде останаха нашите души?! Дали се удавиха в бързият темп на живота или просто сме вече твърде бедни и то не на ресурси, а на мисъл и съзнание! Дали ние сме криви или Света на нас? Дали сме погребали важността на първичното и сме дали път на изкуственото битие?! И ако наистина е така, нека преоткрием жаждата за вечният път към това, чиито покорници сме били и ще бъдем ...
Жълт код за студено време: Температурите падат до -11°">
