Иван Кръстев е политолог, председател на управителния съвет и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, а от 2005 г. е главен редактор на българското издание на списание Foreign Policy.
Интервю на Станка Тошева от в. "Капитал"
- Дори леко омекотен, докладът на Европейската комисия е категоричен за провала на правителството. Образно казано, с отнемането на лиценза на двете агенции, което е най-малкият пример, сякаш се отменя лицензът и на самото правителство.
- Докладът на ЕК е просто критичната точка на една политическа криза, която непрестанно ескалира през последните месеци. Като тон този доклад навярно е най-острият, който ЕК си е позволявала по отношение на страна член. И проблемът не се изчерпва с обвиненията за злоупотреба с европейски пари.
Злоупотреби с пари на ЕС съществуват в почти всички европейски страни. Спирането на определени пари не е непозната практика, но отнемането на лиценза едновременно на две национални агенции в комбинация с политическия език, който говори за липса на политическа воля за борба с корупцията, е директна атака срещу българските институции.
Обвинението срещу България не е, че няма успех в борбата с корупцията. Обвинението към България е, че тези, които всъщност трябва да се борят с корупцията, са част от нея. Това е тъжният извод на този доклад.
- Затова ли ЕС избра този необичайно остър политически език именно за България?
- Три са причините, които принудиха ЕС да направи това. Първата е, че залогът е много голям. Ако ЕК не може да покаже, че е способна ефективно да влияе върху София, това на практика е край на разширяването на ЕС. Страни като България и Румъния бяха приети с ясното съзнание, че не са готови, но убеждението беше, че по-добрият начин реформите да завършат е вътре в ЕС, а не вън. Ако се окаже, че това не е вярно, тогава България убива европейските надежди на страни като Сърбия или Хърватия, казвайки на ЕС: "Вижте, единственото влияние, което имате, е докато тези страни са вън. Като влязат вътре, те си правят каквото си искат."
Втората причина е тоталната загуба на доверие между Брюксел и българските институции. Усещането, че ние съзнателно манипулираме и лъжем ЕС, е нещо, което за дълго време ще отрови отношенията ни с ЕС.
Правителството се надяваше, че икономическия растеж, данъчната реформа и конструктивната политика по отношения на общата външна политика на ЕС ще са достатъчни да убедят Брюксел да си затвори очите за провалите при усвояването на европейски фондове. Но тази стратегия не сработи.
Третата причина за остротата на доклада е, че ЕК се страхува, че един "мек доклад" ще доведе до загуба на доверие към Брюксел от страна на европейските граждани.
Или с други думи, ЕК се отказа от позицията на консултант на правителството и възприе политиката на "Брюкселския сандвич". В логиката на тази стратегия промяната в България е възможна единствено като резултат от координиран натиск между ЕК и българското обществено мнение.
- Но правителството от своя страна също се опита да спечели общественото мнение с аргумента, че при една политическа криза бъдещето е неясно и дори опасно.
- Опитът на правителството да уплаши Брюксел, че един остър доклад ще отвори пътя към властта на популисти и екстремисти, също се провали. Ние не знаем какво мисли комисията за българската опозиция, но знаем, че не харесва статуквото.
В момента ЕС вече не прави тънки политически сметки кой ще спечели или кой ще загуби от неговите действия. Докладът не е обърнат към българското правителство. Това е първият доклад, който е обърнат към българското обществено мнение и към общественото мнение на страните - членки на ЕС.
- При такава тежка криза промяна трябва да има, но каква? В България призивите за радикална промяна в политическата система остават или една куха фраза, или носят друг подтекст.
- Кризата, която наблюдаваме, не е просто криза на правителствени политики. Тя е много по-дълбока и няма да се реши просто със смяна на правителството, макар че трябва да започне оттам.
Най-страшното на тази криза е, че е загубено доверието в най-важната институция на демокрацията - изборите. Социологическите данни сочат, че по-малко от половината българи вярват, че изборите у нас са свободни и честни.
Няма нищо по-страшно за една система, ако хората не вярват, че е възможна промяна в рамките на съществуващите институции. А това е ситуацията в момента.
Цинизмът и безразличието скриват нарастващата радикализация на част от българското общество. Тези настроения са особено тревожни, защото глобалната икономическа криза се чувства все по-осезаемо в България и това, което ни очаква, е политизация на бизнеса, който ще търси изход от ситуацията.
В същото време страшното е, че българското общество като че ли загуби идеята за обществен интерес. Всичко, което се случва, е недоволство на ниво "писма на читателите", но няма никакво желание, никаква готовност за градивна гражданска политика, която излиза извън личния интерес на даден човек или на дадена група.
Промяната, от която има нужда България, не се изчерпва с промяна на избирателния закон и на закона за финансиране на политическите партии.
Да мислим, че ако сменим избирателната система и не пипнем нищо друго, България ще стане друга държава, е точно толкова сериозно, колкото да мислим, че главоболието може да бъде лекувано с подстригване.
Нещо повече - конкретните предложения за промяна в избирателната система, инициирани от президента на републиката, са класически случай на промяна, чиято основна цел е запазване и стабилизиране на статуквото. Това ме плаши.
Защото през последната година се провали не просто правителството, а формулата му. Когато тази коалиция беше създадена, нейните архитекти настояваха, че голямата коалиция е най-добрата формула за противодействие на корупцията, защото различните партии взаимно ще се контролират.
Това не се случи, случи се друго - феодализация на властта, като всяка партия получи своето министерство за лично ползване. В тази ситуация опитът да бъде направена политическа реформа, която ще засели парламента с малки партии и независими кандидати, е нещо, което трябва да ни плаши
България има нужда от засилване на изпълнителната власт и възможност за силно управление. Лично аз бих подкрепил мажоритарна система, която позволява на спечелилата партия или блок от партии да управляват самостоятелно.
В сегашния модел в България няма място за политически лидери, защото управляват политически брокери и всички реални партии губят от това.
- Тоест в нашите условия коалиционният модел по-скоро е вреден?
- Безпринципната коалиция е вредна. Всъщност правителството на Сергей Станишев и тройната коалицията бяха създадени, за да може България да влезе в ЕС и да няма такива доклади. Идеята беше, че това е правителството на европейския консенсус на България. Всъщност то се превръща в правителство на европейския провал на България.
- Излиза, че няма здраво място в държавата - няма доверие в правителството, в МВР, съдебната система е по-скоро един регистратор. Дори президентът иска да играе някаква роля на закъснял реформатор.
- Президентът се опита да представи себе си като алтернатива на статуквото, но той в огромна степен е автор на това статукво и дори ЕК с помощта на ОЛАФ е разбрала това.
Разбира се, действията на опозицията за impeachment са нещо, което нито ще се случи, нито между другото има правно основание да се случи. Но през последните месеци президентът загуби ролята си на морален арбитър и му остава ролята на последна опора на правителството.
Големият проблем с промяната в България е, че в момента обществото не вижда ясна алтернатива на съществуващия модел. Но рисковете, свързани с промяната, не оправдават запазването на едно статукво с изтекъл срок на годност.
