Задъхвам се!
Кислородните атоми се борят да влязат в мен.
Задъхвам се!
Прахът полепва по миглите ми.
Задъхвам се!
Ушите ми пищят от спирачките на спрелите автомобили.
Чудно как още живея с този свят. Говорим за ГМО храни, но никой не казва, че отдавна ние, хората, сме се превърнали в ГМО човешки мутанти. Как дишаме, как работим, как създаваме поколение.
Търся с поглед зеленото!
Няма листа по голите пречупени клони на дърветата..
Търся с поглед синьото!
А то небето е изсивяло от пушека на комините.
Търся златните отблясъци на слънцето!
А те горят зловещо през облаци от мръсотия.
Чудно как хората край мен нехаят, когато неволно си хвърлят боклука на улицата, как секат незаконно дървета или откъсват по едно забранено цвете, защото не знаят, че то може да е последното на тази планета.
Жадна съм!
Изгарям за капка изворна вода.
Жадна съм!
За глътка въздух.
Жадна съм за милувката на водата!
Никой не подозира как живея. Екологичен човек съм. Не се смейте. Екологично искам да бъде и край мен. Но животът ни е бесен галоп всеки един ден. Хапваме на крак поредния мазничък сандвич , изпушваме един пакет цигари, после подкарваме колата си с мръсна газ.
Всеки ден токчетата ми отброяват безнадеждно човешката суета, лицемерие и екологично безхаберие. Опитваме се да бъдем еко: зелени тениски, засаждане на дръвчета, конкурси за произведения от рециклирани материали, екоинициативи във Фейсбук и Туитър.
Стоп! Токчето ми пропада в поредната коварна дупка на тротоара. Поглеждам подпухналия асфалт на шосето, хващам вече ненужната обувка и куцукайки, продължавам да мисля, че все пак има и добри хора. Като комшиите от третия етаж, нищо, че са малко сиви и невзрачни, организираха децата в квартала да почистят и им дадоха дори по една вафла. Или пък онзи човечец, който тръгнал да сади еделвайси, защото май почти са изчезнали в България.
Някои се опитват да спрат вандалщината около нас. Но тя ни дебне отвсякъде: от пластмасовата торбичка в розово или зелено, която гордо се вее на дървото край мен, до фасовете, които вече са влезли в босите ми пръсти и грозните гърбици от отпадъци на "Бобърите". Е, ще кажат някои:"Бедна държава сме, опрели сме до екологията".
Човек дълги години живее с мисълта: "Бог ще раздаде справедливост". Но справедливостта е в самите нас, в собственото ни мнение, което само чака да бъде отключено. Отхвърлим ли идеята, че друг ще направи Земята чиста и подредена, че друг ще създаде свят без отровни емисии и с екологична среда, ще бъдем способни да вземем живота си в ръце и да бъдем хора с отношение към екологията. Това е пътят за хармония с природата, към която всеки се стреми.
Днес, бързайки за работа, усетих топлина по бузата се. Пипнах се и докоснах гръбчето на една червена калинка.
Усмихнах се!
За миг забравих сивотата, дупките и мръсотията, дори и двата помияра край мен ми се сториха благородни.
Затворих очи. Представих си...
Дишам и гърдите ми се изпълват с чист въздух.
Зелена гора.
Няма дим.
Няма отпадъци.
Дишам, дишам и като че ли светът става син от озона в белите ми дробове.
Отворих очи. Калинката притихнала стоеше заплетена в косите ми.
Усмихнах се, пуснах я да литне и оптимистично реших, че все още има надежда да живеем нормално, да съхраним живота на Зелената планета. В този миг ауспухът на един Москвич изригна като исландски вулкан огромен облак от изгорели газове почти в лицето ми.
Задъхвам се...
