За силивряка и природата

Скоро в час по Биология вниманието ми беше привлечено от документален филм за природния резерват „Вълчи дол" в Родопите. Кратко времетраене, силно въздействие. Точно от него аз научих за растенията родопски силивряк и планинска орхидея, за съществуването на лешояди на границите на България, прилепи, черни щъркели. Въпреки това, възхитата ми в един момент беше заместена с неприятното чувство на негодувание от факта, че всеки един от тези, а и още много други видове, е на ръба на тоталното изтребване.

Няма да си кривя душата като твърдя, че винаги съм била загрижена за проблемите на екологията. Но това и още няколко доказателства за пагубното въздействие на антропогенните фактори ме накара да потърся допълнителна информация и да погледна по нов начин на заобикалящото ме. По мое желание или не, целият ми живот досега представлява суховата градска среда, а единственият ми досег с природата е парка до морето. Наистина, чувствам се гузна. Може би е малко лицемерно в този случай, но оценявам собствената си вреда върху околната среда. Токът, който използвам, газовете от градския транспорт, с който доскоро се придвижвах, водата, която безцелно се излива в мивката. Немислимо е да мисля, че сам сама мога да спра разширяването на озоновата дупка, да спася дъждовните гори или да осигуря една по-чиста среда за живот както за мен, така и за семейството си и за бъдещите поколения. Точно затова е нужно обществото да отвори очи широко за всички тези проблеми и да сложи край на безумното разрушаване на Планетата-майка.

Големи думи от моя страна, но не и неизпълними. Много политици и управници, дори и български, са признавали, че това, което хората, предприятията и развитите индустриално държави правят ежеминутно е смъртоносно. Факт. Забравяйки скоро помпозните си изказвания, продължават тиранично да рушат Земята, мислейки единствено за по-добро икономическо бъдеще и просперитет на страната си.

Ще цитирам мъдрия българския народ, като вметна поговорката „Каквото сам човек си направи, и Бог не може да му го направи". За пореден път една дребна на пръв поглед, злободневна мъдрост, всъщност достатъчно ясно очертава границите на ставащото. Тези месеци станахме свидетели на опустошителни бедствия и катаклизми по територията на цялата планета -- земетресения, наводнения. Държави непоследък стигат до ръба на конфликт, дори война и то за вода. Експлозивното нарастване на жителите на планетата и промените в климата евентуално могат да станат причина в бъдеще милиарди хора да бъдат лишени от достъп до чиста и прясна питейна вода. И кой ако не ние самите е виновен за това?

Ето, миналата седмица си поставих за цел, качих се на автобус и заминах за Кърджали със семейството ми. Ще спомена пак „Вълчи дол", най-неизвестния от резерватите в Родопите, но последен дом за уникалните птичи видове, гнездящи на неговата територия. За много хора една птица не означава нищо, но всъщност всяка една, всяко едно животно, дори насекомо са изключително важни за Земята. Освен бидейки незабравима гледка, те участват в кръговрата на живота, елементи са от различни екосистеми, а и всички знаем от училище, че дори само без един елемент, хранителните вериги се разрушават, причинявайки неминуемата смърт на участниците в тях.

Veni, vidi, vici. Отидох, но не успях да видя лешояд или черен орел. Или пък те са предусетили идването ми и от страх са се скрили, не знам. Но знам, че са нещо, което искам децата ми един ден да видят и да са част от богатството на животинските и растителните видове, от които България изобилства. Много от нас се имат за родолюбци, но любовта към отечеството се изразява и в опазването на това, което природата му ни дава. Грижейки се и стимулирайки разпространяването на застрашените видове, ще спомогнем за връщането на това, което малкият свят на България е бил - едно по-зелено, чисто и красиво място, и за сбъдването на едно прекрасно бъдеще, в което хората ще живеят в хармония с флората и фауната. Една простичка мечта наистина.

Замислете се.