Тези концентрични ивици с дължина стотици километри са забелязани за първи път от междупланетния апарат "Вайкинг" през 1976 г., но и до днес учените не знаят как са образувани.
Изследването е на геоморфолога Джон Пелет от университета в Аризона (Arizona.edu).
Той разработва удивително прост модел, който достатъчно точно възпроизвежда спиралните линии "на еднакво разстояние една от друга с правилни извивки и правилна ориентация една спрямо друга".
Средната годишна температура на марсианските полюси е под минус 40 градуса по Целдий, но през някои от летните дни тя се повишава толкова, че ледът започва да се изпарява.
Моделът на Пелет игнорира вятъра и преместването на ледовете, съсредоточавайки се върху факта, че слънчевите лъчи нагряват и разтопяват малките пукнатини в леда.
Поради наклонената ос на въртене на Марс слънчевата светлина почти винаги разтопява пукнатините само от едната страна.
Част от така получената водна пара отново замръзва на сенчестата страна.
Общият ефект се заключава в това, че пукнатините стават по-широки и по-дълбоки и най-важното - насочват се към полюса, сливайки се с други подобни.
В модела на Пелет пукнатините започват като случайно разпръснати точки, които се обединяват в отделни спирали.
Според оценките спиралите възникват за 5 млн. години.
При модела за този период отделните малки спирали образуват една гигантска.
Резултатите показват, че ръкавът на спиралата се разпространява със скорост 1 км/млн. години.
Спиралите нямаше да се образуват, ако на Марс атмосферата не е толкова тънка.
Тя е причина много малко топлина да се разпространява по планетата чрез въздушни потоци, като резултат от което локалното разтопяване на леда от едната страна на пукнатините е доминиращ механизъм.
