Време за потоп

 Аз съм на 26 години. Вие сте на няколко повече или няколко по- малко. Всички сме разумни, пораснали, съзнателни същества, които очевидно са наясно с проблемите на света. Не познавам човек, който да не знае за екологичните беди на епохата ни и да не иска да се справи с тях. Вероятно и вие нямате много познати, които неглижират ситуацията. И все пак тя си е такава от години и не желае да се промени.

Водата свършва/ водата ще ни залее. Това са заплахи, които ежедневно се изсипват върху нас от загрижени социални агенти. Алармират ни, обясняват ни причините. Ние кимаме разбиращо и се притесняваме много. Трепваме в неизменното „О, ужас“ при статистиката и си мислим за Лошата Ситуация, която упорито отказва да се промени. За пореден път.

Ние сме вода, това го знае всеки третокласник. Ние ще загинем без вода- това също. Логическата връзка „трябва ни вода, за да живеем“ е доста проста всъщност. И все пак някак не успява да ни трогне достатъчнозад класическите загрижени реплики. Защото точно нас и точно сега не ни грози нищо чак толкова страшно. Ясно е, че някой много страда, но той е доста далеч. А и ние сме обявили, че много съжаляваме за това. Значи сме си свършили работата.

Или не. Дали пък не е време да поемем отговорност? Всичко е казано, всички сме разбрали какво се случва в момента. Мина времето на обясненията и прочувствените речи с многоточия. Сега нещо трябва да се направи, за да се промени най- сетне тази въздесъща ситуация. Защото, колкото и да е плашеща идеята за това, тя няма да го направи сама. Някой трябва да я подбутне. По същия начин както този някой я е създал. И стига вече с изтърканото „само от мен нищо не зависи“, то също доста остаря. Знаете историята за „капка по капка“. Очевидно човешкият вид се е насочил стремглаво към възможността да бъде последната капка, която ще прелее чашата на търпението на природата. Тя се показа доста търпелива, но нека не я предизвикваме още. По- добре да разберем, че множеството капки могат да доведат както до унищожителния потоп, така и до възродителния, който ще изчисти мръсотията от света и съзнанията ни и ще подреди нещата. Капките, които ще го предизвикат сме отново ние.

Дори няма да отварям темата за водата, която трябва не само на нас. И това е ясно, нали- всеки организъм, който някога сме познали като съществуващ има нужда от нея. Но хората са егоцентрични. Да не се обвиняваме за това, записано е в ДНК-то ни от по- висши сили от нас. Да го използваме, да мислим за себе си. Ако няма вода, ние ще изчезнем.

Това предлагам аз, водена от чисто човешката идея да живея още доста години и да знам, че и децата ми ще имат шанса за това. Очевидно сме част от приказката за „капка по капка“. Нека я обърнем в наша полза заради собственото си оцеляване. Да, има значение какво прави всеки от нас. Чували сте за пеперудата, която помахва с крила, предизвиквайки ураган на другия край на света. Представете си, че този друг край на света, за който много ни е жал, има нужда точно от нашия ураган. Какво ще ни коства да го предизвикаме- пеперудата маха с крила, защото така е устроена.

Не искам от вас да ставате лидери, водачи на световни движения за закрила на природните богатства (с цялата условност на понятието в момента). Ако имате желание - чудесно. Но не това е целта в момента. Целта е всеки един, поне малко харесващ живота човек, да започне да го живее със съзнанието, че влияе върху този на останалите. Правете малките неща. Бъдете крилете на пеперудата или капките в язовира. Обещавам, че в мига, в който се съберат достатъчно, потопът ще бъде призован.  

Спирам тук и отивам да затегна кранчето на чешмата, май капеше преди малко. Може пък следобед някъде да завали.