Малката русалка Ариел от векове се гмуркаше безгрижно в бистрите води на морето. Практически - като всички русалки, тя беше вечна. Мислеше, че и морето е вечно като нея...
Всичко тече, всичко се променя.
Постепенно обаче нещата някак се объркаха.
Разбра това, когато в брадата на татко Нептун, освен водорасли, се заплитаха мазни петролни петна. Усети го, когато кислородът в хрилете и взе все повече да не достига и вече се задъхваше дори само като преплува иначе детинската дистанция между Варна и Одеса, гонейки килватера на ферибота. Планктонът цъфтеше, задушен от токсини, хранителни вещества, отпадъци, фосфати и нитрати, и ставаше все по-трудно да видиш на две педи пред носа си в доскоро бистрата синьозелена вода. Един от най-добрите и приятели - тюленът-монах някак си изчезна и то като че ли завинаги. Очевидно се канеха да го последват делфина и акулата - винаги желани другарчета в игрите на гоненица сред останките на отдавна потънали кораби на дъното. Осъзна, че нещо не е наред, когато дънни тралове раздраха до смърт две от нейните сестри - русалки, когато паламудът отплува на юг, а после последва тюлена, когато рачетата по дъното и медузите в прилива намаляха наполовина...
Наблюдавайки от столетия с интерес миграцията на прелетните птици далече-далече горе в небето всяка пролет и есен, малката русалка Ариел реши, че е време и тя да мигрира... или да емигрира... завинаги. Морето вече не беше това, което бе. Водата стана чужда среда, а не дом.
Не искаше дробовете и мъчително да пулсират за глътка кислород.
Не искаше да плува в тиня.
Не искаше да свърши като рибите, обърнали нагоре корем.
Не искаше да изчезне от лицето на Земята като тюлена-монах и делфина...
В това време горе, на повърхността на морето, един русокос мъж с набола брада и вид на холивудска звезда от високо бюджетна продукция с катастрофално ниски приходи, кръстосваше Водния свят с катамарана си в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода. В неговия свят, свят на бъдещето, тя беше по-ценна от петрола и от златото, взети заедно. За водата се водеха битки. Избиваха се цели племена. Вършеха се предателства. Правеха се експедиции. Русокосият мъж кръстосваше неуморно надлъж и нашир Водния свят със своя катамаран, воюваше, когато трябваше да се воюва, предаваше, ако трябва, убиваше, щом се наложи. Всичко в името на ВОДАТА. /аквариум?/
Малката русалка Ариел го наблюдаваше отдавна изпод все по-мътното и все по-мътно водно огледало на повърхността на морето. После -- когато във водата кислородът вече започваше наистина да не стига, за да диша, когато повърхността се задръсти от човешкия боклук и от мъртвите тела на безброй морски птици и риби, Ариел се реши. Не го харесваше /той беше ЧОВЕК, от онази същата порода, която тровеше водата на морето/, не го обичаше, но щеше да тръгне с него. Щеше да се преобрази. Рибята опашка щеше да бъде заменена с чифт смешни човешки крака, хрилете - от бели дробове, косите от златисти водорасли - от косми, замърсената вода - с чист въздух...
И малката русалка Ариел се преобрази. Стана ЧОВЕК. Преди това, разбира се, изпя за русокосия мъж песента на русалките, която - то се знае - омайва, и той я взе на своя катамаран, и двамата поеха надлъж и нашир, кръстосвайки безспирно умиращото море, Водния свят, родния дом на русалката, в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода.
Кой знае.
Ако я намереха, може би Ариел отново щеше да се превъплъти в една малка, чиста, безгрижна русалка, каквото си бе по природа, и щеше да се гмурка в прозрачните лъчисти дълбини на извора на живота, хилядолетия и хилядолетия занапред.
Кой знае...
