Слънцето прежуряше и оставяше парещите си следи по тротоара. В горещия юлски следобед, всички живи същества се бяха скрили, за да търсят прохлада. Само възрастен мъж и малко момче седяха един до друг на пейка и оглеждаха изпръхналата кафява почва и сухата земя около себе си.
- Дядо, много е топло – оплака се момченцето
- Знам, миличко, така е. Навремето, когато аз бях на твоята възраст, в такива жеги се къпехме в реката, плискахме се, скачахме, гмуркахме се и така се разхлаждахме...
- Река ли? Какво е това? – оживи се детето.
- Реката е голямводен поток.
- Като този, който тече от чешмата ли?
- Не съвсем. Прилича на него, но реката е много по голяма и не тече в тръби, а е създадена от природата.
- А къде може да се види такова чудо като реката?
- За съжаление вече няма реки, моето момче – тъжно въздъхна възрастният мъж.
- Но защо сега няма реки, какво е станало с тях? – ококори очи момченцето.
- Те пресъхнаха.
- Но как? Кой е позволил това да се случи?
- Хората. Хората унищожиха реките. Използваха ги прекомерно, не ги пазеха, замърсяваха ги с всевъзможни боклуци и постепенно те намаляха, а после и съвсем изчезнаха, капка по капка.
- Но дядо, не разбирам, нали реките са хубаво нещо, как е възможно хората да не са ги опазили?
- Такива сме ние, миличко - не осъзнаваме колко богатства ни предоставя природата, а когато ги загубим – плачем и съжаляваме, но е късно.
- Но нали ние, хората сме най-силни сред всички!
- Така си мислим само. Няма по-могъща сила от природата. А тя може да е добра с нас, но покаже ли лошата си страна – няма спасение!
- Значи трябва да я пазим много и да се грижим за нея!
- Точно така, а водата е особено важна част от природата. Тя дарява живот, успокоява и възражда, утолява жаждата и е дом за множество създания...
- Дядо, искам и аз да съм живял, когато ти си бил малък! И аз да плувам във водата!
- Знам, знам, че искаш, но...не съм сигурен, че това е възможно. Работата е там, че хората са твърде безразсъдни. Те са консуматори – живеят така, сякаш всички земни блага са предназначени само за тях. А това е гол яма грешка. Водата, тя е за всички...за децата, за възрастните, за птиците и животинките, за дърветата и цветята...И всеки път трябва да си припомняме това, когато я използваме. Трябва да сме пестеливи, когато използваме водата, защото тя е най-големият дар на света - войни се водят за нея и в песни се възпява.
Детето захлипа натъжено и разочаровано от глупостта на уж много умните възрастни, които му бяха отнели удоволствия като къпането в реката и гмуркането.
- Не плачи! Все още си имаме морето. От него, с много сложни и скъпи машини пречистваме водата, за да можем да я ползваме. Ако още имахме реките, всичко щеше да е много по-лесно, но уви.
- Никога не съм ходил на морето...Хубаво ли е да се плува в него?
- И още как! Знаеш ли какво, спестил съм малко пари и ще те заведа на морето идния месец. Ще те науча да плуваш, както мен ме учиха, когато бях малко момче, ще събираме миди и камъчета по плажа, ще строим замъци от пясък... Ще отидем само двамата, ти и аз, защото не обичам компанията на възрастните – те са твърде скучни, не умеят да се забавляват, потънали са в проблемите си, а очите им не виждат цялата красота, която е събрана в света.
- Наистина ли? Дядо, дядо – това е много хубаво, толкова съм щастлив, дай да те прегърна!
Малките ръчички на детето се обвиха около врата на възрастния мъж и го дариха със силна прегръдка. Той се усмихна и стана полека от пейката. Двамата с внучето си, бавно ръка за ръка тръгнаха към дома, весело обсъждайки предстоящите си планове. А вечер, след като дядото прочете приказка за лека нощ на внучето си, то заспа сладко и сънува безкрайната морска шир, белият пясък и блестящите рибки, които бавно и грациозно плуваха в морето.
На сутринта детето се събуди и то разбра, че днешният ден е по-различен. От днес вече какъв иска да стане като порасне! Ще стане пазител на морето! Ще го пази от всички, които искат да го замърсят или да му навредят по друг начин, ще го пази, каквото и да му струва, и някой ден, и неговите деца и внуци ще могат да му се радват така, както той се радваше сега, макар дори още да не го беше видял!
