Водата???

Водата рисува своето синьо изящество досущ като богиня морска и пее сините си песни.Но ние,хората,май станали сме глухи,озъртаме се, неми и озъбени,съвсем приличащи на зъбери.Водата бавно се превръща в труп!Човекът е решил да я убива жестоко и мъчително със своите отпадъци,заводи,химикали и отрови.А вие очаквате практични съвети?От мен ли?Та аз не мога да затворя заводите, да забраня химикалите,да спра и отровите...Тогава кой?!А най-тежката отрова е в сърцата ни!...

Но къде са реките?Приличат на сметище!И по пясъчната ивица морето плюе мъртви риби. Дори делфините ще спрат да се усмихват и ще започнат раците вместо назад напред да се движат,за да могат от човека да избягат,и костенурките ще смъкнат тежките си брони,по-бърже за да се придвижат-някъде далеч от нас.Онемели сирени и болни русалки по плажа търкалят се с кървящи нозе.Казват,че водата ги убивала,била пропита с човешки отпадъци.Но ги убива и сушата,защото тя не им е дом!Бездомни и голи като сирачета скитат по наште земи.Вместо майка,водата за тях била ве че мащеха, пълна със зло и отрова.Пак сме тръгнали нанякъде вместо в сърцето с любов,в ръцете с оръжие,пак сме нарамили тежката пушка.Коя ли е жертвата,кой ли пак е на мушка? Чуват се изстрели,вой на вълни и плач на русалки. Морето ли застреляхме?То се сви като болно дете и черни рани се разтварят и зейват като пропасти в синята му плът.Изящните лебеди днес са в траур,тъжно-обречени,оплакват трупа на морето. Белите лилии вехнат.Белите лилии не са вече бели.Белите лилии стават все по-черни. А лотосът оцелява дори насред тинята.Да,лотосът!Обаче не всички сме лотоси и забравяме май,че сме просто човеци,че сме просто-смъртни.Газим в локвите и си мислим,че вървим по звезди,че сме много високи на ръст,но сме си все толкова ниски,а звездите,отразили се за миг в локвите,се смеят на нашите невежество и самохвалство.Смутени са,дори обидени,и тъжни са,и гневни са,а също и уплашени...И златните рибки не са вече златни.Помръкнали,тъмни,погребват морето.Небето се смъкна съвсем до Земята.Небето припадна от болка.Небето не вярва на нашта жестокост.Но то също може да бъде жестоко и когато поиска ще покаже,че може и да ни накаже!А облаците посивяха от скръб.Капките не са вече капки,а са дъжд от олово.Дъжд от олово напоява оловната ни същност.Светът се намръщи.Светът не е вече същият!Заблъска Слънцето с горящи юмруци по прозорците на нашите къщи,по нашата съвест.Заблъска...а после ни обърна гръб.Сякаш по някакъв ръб се плъзгат сърцата ни.Накъде сме ги помъкнали-такива тъмни,такива помръкнали?И с това кривогледство какво ли наследство ще оставим след нас,какво ще оставим за децата си,за идващите поколения?Мъртъв свят с мъртва вода и мъртви растения?А някога мечтаехме...а някога дори го можехме...къде изчезна онзи трепет,които ни подтикваше да сме свободни като птици и благородни като лебед...Но лебедите днес са в траур и тъжно-обречени оплакват трупа на морето!Дори акулите са станали вегетарианци и уплашени бягат,когато видят човек,крокодилите са заприличали на безобидни гущери и крият се в импровизирани скривалища,защото ги е страх от нас,от тъмното в очите ни.От тъмното в душите ни!

А мене ме боли,между гърдите,там,в дълбокото!А теб боли ли те?Когато виждаш мъртвите артерии,изстиналите вени на планетата,как плюе морето своите мъртви деца на брега и кашля от нашта отрова?Сирените плачат,когато здрачът припада,а на  утрото?Ще бъде суша!Тогава ще молим за капка дъжд,а надменното небе ще се надсмива на нашите арогантност и глупост с ироничната си слънчева усмивка и с горещи пръсти ще рисува по телата ни клейма.Тогава ще усетим,че някога някъде сме нарушили баланса.Ще чакаме ли този ден да дойде или ще направим нещо?

Защото...

всеки

малък

жест

е

важен

точно

Днес!...