С поред допитванията до общественото мнение само един републиканец - Руди Джулиани - има шансове за победа, но неговата кампания е по-малко убедителна от кампаниите на Хилари Клинтън и Барак Обама.
В момента гласоподавателите предпочитат общо взето кандидати демократи пред републиканци. На демократите дори се гласува по-голямо доверие по въпроси като националната сигурност, традиционна територия на консерваторите.
Демократите придобиват широка популярност сред младите, политически независимите и хората от Латинска Америка. Най-лесната изкупителна жертва е самият Буш.
По време на неговото президентство думите Катрина, Ръмсфелд, Абрамоф, Гуантанамо и Либи станаха символ на некомпетентност, връзкарство или екстремизъм.
Всъщност провалите на близки до Буш политици по странен начин окуражават някои консерватори: след като той напусне властта, те ще се прегрупират, както направиха през 1992 г., когато баща му загуби президентския пост.
Все пак този президент Буш не е добра изкупителна жертва. Той не само не предаде десните, но на практика им даде всичко, което те искаха - от внушителни намаления на данъците до назначаване на съдии консерватори.
Много от най-лошите грешки бяха защитавани от консервативни избиратели. Част от арогантността във външната политика произлиза от яростни неоконсерватори теоретици; зад злополучния опит да се "спаси" живота на изпадналата в кома Тери Шайво стоеше християнската десница.
Дори и противоречивото доверие на Буш в "консерватизма на голямото правителство" на практика се споделя от повечето републиканци в Конгреса. От тази гледна точка, тревожният паралел за десните не е 1992 г., а
надмощието на либералите през 60-те години на ХХ век
Като възприеха леви каузи, които бяха твърде крайни за общопроетите американски ценности - от разрешаване на аборта до премахването на дискриминацията спрямо жените и малцинствата в образованието и на работните места, - демократите сами се запокитиха в политическата пустош.
Сега американците сякаш реагират на превъзходството на консерваторите, като се ориентират наляво.
Все повече хора искат универсална здравна осигуровка; все повече губят доверие в силата като начин за въдворяване на мир; все повече изразяват недоволство от нетолерантността в социалната сфера.
Изглежда в ход е някаква промяна. Дали тази промяна ще е за добро? Сп. "Икономист" никога не е скривало предпочитанията си към индивидуалистичното "западно" крило на Републиканската партия пред моралисткото "южно", олицетворявано от Буш.
Трудно е да си представим Роналд Рейгън като инициатор на поправка в конституцията, която забранява брака между гейове или ограничава федералното финансиране за изследванията със стволови клетки.
Все пак оттеглянето на Буш едва ли гарантира връщане към центъра. Социални либерали като Джулиани и Арнолд Шварценегер са малцинство вдясно.
По единия въпрос, по който Буш води борба с нетолерантното крило на своята партия - имиграцията, противниците на имигрантите в САЩ победиха и може би за поколение напред изгубиха подкрепата на избирателите от Латинска Америка.
Относно външната политика - не би било разумно съюзниците на САЩ, особено в Европа, да празнуват поради две причини. Първо, някои от промените, идващи от една по-демократична Америка, не биха били добре дошли.
Демократите се ориентират наляво не само по въпросите на здравеопазването, но и за търговията; а една по-протекционистична Америка ще накара бедните страни да съжаляват, че Буш не е на власт.
Освен това много европейци може да копнеят за една не толкова интервенционистка Америка; но една изолационистка суперсила би могла да бъде много по-страшна.
На второ място, дори и ако се преориентират към лявото, САЩ все още ще бъдат консервативна сила на международната сцена.
Радио в Канзас може да представя г-жа Клинтън за комунистка,
но ако я поставим до френския президент Никола Саркози, германския канцлер Ангела Меркел, лидера на британските консерватори Дейвид Камерън или който и да е друг европейски консервативен лидер, тя е много по-дясна по важните въпроси от всички тях.
Освен това тя споменава Господ по-често от един средностатистически европейски епископ.
Във външната политика основните кандидати на демократите са еднакво непоколебими в подкрепата си за Израел; никой от тях не изключва атака срещу Иран; г-н Обама дори би нападнал Пакистан; и малцина от тях биха искали да дадат власт на многостранни организации.
Един факт се откроява в допитванията до общественото мнение - повечето американци хранят силно недоверие към правителството. Преди 40 години те се изправиха срещу левия елит, който се опитваше да се разпорежда с тях; сега те трябва да изтърпят и дясната версия на този процес.
В демокрациите политическите революции обикновено стават очевидни само в ретроспективен план. През 1968 г., когато САЩ бяха затънали в осакатяваща война, малцина либерали видяха в Южната стратегия на Ричард Никсън част от продължителен завой вдясно.
Тогава беше ясно единствено, че повечето американци спешно искаха смяна на политическата посока. Същото е валидно и днес.
