Варненско лято на 80 години

Откриването на 80-годишния юбилей на един от най-старите европейски музикални фестивали стана на 14 юни при яркото отсъствие на официални лица. Дори министърът на културата присъстваше само в писмена форма. От създаването си през юли 1926 г. до 1939 г. всяко издание на фестивала е минавало под патронажа на царя и е бивало откривано с благословията на висши представители на църквата и в присъствието на държавници. Последният му кръгъл юбилей - 70 г. - мина под почетния патронаж на президента д-р Желю Желев.

Фестивалът откри - по традиция - Симфоничния оркестър на Варненското оперно-филхармонично дружество. Така той отбелязва своята 60-годишнина и това е една от няколкото кръгли годишнини, които фестивалът почита. Пак по традиция, утвърдена в 1979 г. от Иван Маринов, началото беше Българска рапсодия "Вардар" от Панчо Владигеров. Създадената в 1922 г. творба е била изпълнена за първи път от братя Владигерови пред варненска публика на първите Български народни летни музикални тържества, които се провеждат от 23 юли до 1 август 1926 г.

Невероятни ни се струват днес ентусиазмът и широтата на мислене на онези Строители на съвременната българска култура. Да покажат на сънародниците си и на света музикалните способности на българина. Да представят в България световни музикални шедьоври. Да направят у нас музикални тържества по подобие на тези в Залцбург. Какъв национален оптимизъм! Никакъв комплекс от факта, че зад Залцбург стои едно гениално име и многовековна традиция. Тези първи Строители са имали самочувствието и съзнанието, че градят нещо уникално тук и сега и то се проектира в бъдещето.

За първи път тогава публиката вижда събран цвета на българското изпълнителско изкуство и слуша творби от Панчо Владигеров, Добри Христов, Никола Атанасов... И симфонични, и камерни творби от Моцарт, Бетховен, Хайдн, Шуберт... Варненският държавен архив е подредил изложба с документи из историята на Варненско лято. Допирът до тази история е изключително вълнуващ. Писма и депеши за купуване на роял "Плейел" чрез къща "Кремона" в София. Писма до Министъра на войната да командирова Царския военен оркестър. Писма и телеграми до и от братя Владигерови за участие. Снимки от Стара Варна, от Летния театър (сега на това място е Астрономическата обсерватория), където до 1939 г. са се провеждали Празниците... Документи за бляскавите години на фестивала, който от 1957 г. се нарича Варненско лято.

За съжаление, малко са днес акцентите из интериора на града, дори и в залите, където фестивалът се провежда, които да говорят за уникалността на юбилея. Няма пари за блясък. Никакъв афиш не води дори към тази вълнуваща изложба, подредена в тъжния коридор на Варненския архив.

Изложбата ни напомня за гостувания, като Пикола скала, Пражки симфоничен оркестър, Симфоничен оркестър на Лион с диригент Серж Бодо... Днес пари за оркестри от чужбина очевидно няма. В рамките на първите 10 дни чухме Симфоничния оркестър на българското национално радио, Софийската филхармония, Симфоничния оркестър на ОФД Варна - оркестрите, за които казваме, че са нашите най-представителни. В такива случаи обаче критериите неизбежно стават домашни. Но пък програмата предлага разнообразие и качество във всички традиционни приоритети на фестивала: симфонични и оперни премиери, годишнини, млади изпълнители, камерна музика - от барока до XXI в.

В първите две седмици винаги пълната зала на Художествената галерия показа, че високото изпълнителско ниво винаги може да привлече слушатели и за по-малко достъпни жанрове. Най-напред беше удоволствието от аристократичната изтънченост на трудния квартетен жанр. Квартет Изаи свири с такъв финес, че дори след 2-часовата програма в задушната зала публиката си поиска бис. Изключителната култура на звука и фразата, вниманието към гласоводенето, изящно, сякаш персонифицирано - то прави от всеки фрагмент ярък образ, напомнящ изкуството на Глен Гулд.

Слушахме и квартет Димов, който винаги действа стимулиращо с вечното си обновление и със способността да се поддържа приемственост между различните поколения "димовци" - вече цели 50 г. ‛Варненско лято- се оказва добро място за отбелязване на тази 50-годишнина, въпреки липсата на подходяща зала. Наистина, Художествената галерия е много романтична, но т.нар. концертна зала е просто едно подпокривно пространство, горещо и задушно. Дали някога летовище Варна ще подпомогне в това отношение и Варненско лято, както са проектирали създателите на фестивала?

С очакван успех мина концертът на клавирното дуо Аглика Генова и Любен Димитров. И двамата много добри инструменталисти, еталон за това как две пиана не са просто по-мощна звукова маса, а повече художествени възможности, те отстояват естетиката на вечната красота и хармония. И двамата са убедени, че клавиатурата предлага още много възможности, така че експерименталната музика не ги привлича. Изкуството им според световната преса отразява романтично техните собствени взаимоотношения и това е привлекателно за широка публика меломани. Разбира се, и този път залата беше препълнена.

Съвсем различна е философията, вложена в концерта от творби на 4-ма от най-известните съвременни австрийски композитори (поне така отбелязва програмата): невротичност, страх, агресия - това събужда въображението на Гюнтер Валдек, Рудолф Юнгвирт, Хелмут Шмидингер, Гералд Реш. Елитарна ли е тази музика? "За нас тя е нормална", споделиха изпълнителите, събрани специално за този концерт: Николай Йорданов, флейта, Мария Бонева, цигулка, Камелия Кирилова, виолончело, Иво Бонев, пиано - всичките варненци. Очевидно, обаче, категориите страх, агресия, невротичност имат различни отсенки в Австрия. Сред българските търсачи на силни усещания те не предизвикаха прилив на адреналин.

Един от много интересните проекти на фестивала беше "Виена, XVIII век" - музика от Моцарт, Клементи и Бетховен, изпълнена на барокови инструменти: хамерклавир (Галина Драганова и Василий Илисавски са вече познати на публиката от предишни гостувания), барокова цигулка (Лилия Славни) и бароково виолончело (Алберто Канхи). И четиримата в момента работят главно в Холандия (там е много развита школата за автентично свирене), познават много добре предмета на своята страст - оригиналните барокови инструменти, и са в еднаква степен изследователи и изпълнители. Концертът привлече неимоверен брой слушатели. Не всички удържаха до края на доста дългата програма. Причината беше донякъде жегата, която се отрази и на самите инструменти. Останах с противоречиви чувства след този концерт: много внимателно човек трябва да прави хобито си публично достояние. Или поне в зала, която се нуждае от повече звук в сравнение с предложения от нежните барокови инструменти. Към всичко това се прибавя и фактът, че кожените струни са много чувствителни към влажността и температурата на въздуха и в този случай цигулката почти през цялото време звуча мъчително фалшиво и тромаво.

Ортодокс сингърс от Естония пя при подходящите за такъв концерт условия - в залата на Методистката църква. Диригентът Валери Петров се похвали на пресконференцията, че това е първият в света ортодоксален ансамбъл, който пее тази музика концертно (създаден е в 1989 г.) Очевидно не беше чувал за други подобни ансамбли, в т.ч. и за "Кукузел". Не съм сигурна дали познава и музика от Йоан Кукузел. Смята себе си за специалист в областта на ранното славянско църковно пеене, но явно изследователската работа в областта на медиавистиката му е чужда. Подходът му е чисто интуитивен, несъобразен с канона. Участниците - 4 жени и 4 мъже, са професионалисти, но не вокалисти - това е принцип за диригента. Това, с което впечатляват най-силно, е изумителното пианисимо, на места просто дихание, долавяно само визуално. Наистина голямо майсторство, но в някакъв момент то накъсва и обезсмисля музиката, защото поне половината от времето е заето от безкрайни пианисими, на практика паузи, и слушателят трябва да се напряга да чуе въобще нещо.

Варненската опера също силно се нуждае от собствен дом. Залата на театъра е неподходяща не само акустично, но и визуално: половината зрители на балконите виждат само части от сцената. Въпреки това операта се радва на публика и, макар че единствено за оперните спектакли на Варненско лято се плащаше, залата беше пълна - и на "Дон Жуан", и на "Набуко". "Дон Жуан", чиято премиера беше миналото лято (реж. Георги Лалов), продължава да е все така привлекателна, певците не са се уморили да играят. Много добър мъжки състав (Венцеслав Атанасов, Петър Бучков, Христо Сарафов; Дон Отавио явно продължава да е дефицитен кадър, след като втора година операта разчита на Арсени Арсов), много гласовити дами (Линка Стоянова, Еделина Кънева и Вяра Железова - най-завършената музикално и актьорски). "Набуко" (реж. Кузман Попов) е може би най-хоровата опера на Верди. Статична и патетична, тя предлага оскъдни възможности за сценична игра. Естествено, разчита се на красиви и мощни гласове и те са намерени: Нико Исаков, кореецът Хон Лий (с красив глас и много музикален), Елена Баръмова (млада, красива и с красив глас), Юлиан Константинов (с очевидни гласови проблеми на спектакъла). При такъв състав операта винаги може да разчита на успех. Няма да е зле диригентът Христо Игнатов да поразнообрази малко динамичната палитра и в двете опери и да ограничи очевидното изкушение на певците да пеят във фортисимо през цялото време.

Сред традициите, заложени още при създаването на фестивала, е авторската линия. Тази година Варненско лято отбелязва двама български автори: проф. Пенчо Стоянов (на 75 г.) и проф. Милко Коларов (на 60). Приятно вълнуващ беше концертът от камерни творби на Пенчо Стоянов. Много публика, много цветя и емоции - ясно, че поне във Варна почитат и обичат българския композитор. Интересна програма: Микросюита за пиано (1996), Соната № 3 за цигулка и пиано (1989) и Клавирен квинтет (1977). Тази своеобразна ретроспекция показа, от една страна, развитие на музикално-технологичната мисъл на автора, а от друга - емоционалната му нагласа, която си остава постоянна величина.

Добрата стара традиция на Варненско лято включва и премиери. Фестивалът започна с една от тях: Амадеус фантазия за две пиана и оркестър от Виктор Чучков, изпълнена от Симфоничния оркестър на ОФД Варна, диригент Станислав Ушев, солисти - дуо Карееви. С тази творба Чучков показа преди всичко, че се опитва да бъде винаги актуален - свързана е с 250-годишнината от рождението на Моцарт. По замисъл творбата представя вариации в разни национални стилове на темата от втората част на Моцартовия Концерт за пиано и оркестър КV 414. Мисля, че Чучков е имал доста по-ярки постижения в областта на портретуването. Еклектиката като художествен похват може да бъде много остроумна, но тук очевидно не е. Даже и финалната поява на симпатичен малък Амадеус, който сяда на клавесина и се включва в концерта, не освежава впечатлението. Странно е, поне за мен, вплитането на темата от Лакримоза - една от най-горестните в историята на музиката - в нещо, което се определя като жизнерадостен финал. Оркестърът се включи по-сърцато в "своята" част: "Пролетно тайнство" на Стравински. Тук може много да се разсъждава върху това как свирят нашите оркестранти и какви чувства влагат по време на концерт, но това е друга тема. Само ще отбележа, че в 4-те симфонични концерта от началото на фестивала емоционалното участие на диригентите беше значително по-богато от това на оркестрантите.

Очевидно в най-добра форма е СО на БР - под диригентството на Росен Миланов във Варна прозвучаха трудната и рядко изпълнявана Симфония Доместика от Рихард Щраус и неговите Четири последни песни. Без да омаловажавам оркестровото постижение в Симфонията, ще отбележа, че участието на Красимира Стоянова беше сред върховете на фестивала въобще. Вдъхновено музициране на забележителен музикант с прекрасни гласови данни. Варненската публика просто заслужаваше това преживяване.

Не знам доколко ще е коректно да твърдя, че концертите и на Софийската филхармония бяха привлекателни главно със солистите си. Защото акустиката на залата на Фестивалния и конгресен център има тази особеност, че слушателят чува ония оркестрови групи, от чиято страна е седнал. Сигурно е обаче, че младият челист Ласло Феньо също ще остане сред върховете на "Варненско лято". Първият концерт за чело и оркестър на Шостакович (диригент Диян Чобанов) беше изпълнен с проникновение, учудващо за млад човек. Оркестърът, за жалост, беше под нивото на солиста.

Вторият концерт на Софийската филхармония (диригент Найден Тодоров) също се открои с яркия си солист - Боби Йоцов, Концерт за кларинет и оркестър КV 622 от Моцарт. И Йоцов се е стремял към "по-съвременен", по-интензивен и агресивен Моцартов звук, подразнен, както обясни, от факта, че много слушатели релаксирали при слушане на Моцарт. Независимо от това какво влага в понятията "агресивност" и "интензивност", неговият Моцарт беше перфектен.

Фестивалът продължава - с още премиери, солисти, диригенти и с най-интересното за музикантите - Лятната академия. Тази година - с още повече майсторски класове.

Публиката е доволна, залите са пълни, защото са безплатни. И това като че ли ще се превърне в най-устойчивата традиция на Варненско лято.