С лед кратко тежко боледуване почина големият български журналист, преводач и общественик Алфред Давид Криспин.
Алфред Криспин е роден на 26 февруари 1926 г. в София. Завършва право и журналистика. В продължение на 36 години - от 1 декември 1950 до пенсионирането си през 1986 г. - работи в Българската телеграфна агенция - като редактор-преводач, редактор и заместник-главен редактор и главен наблюдател в "Международна информация". От септември 1965 г. за шест години беше кореспондент на БТА в Лондон.
От 1973 Криспин 13 години ръководеше редакция "Информация за чужбина". Подготви много млади репортери, редактори и преводачи, имаше значителен принос за професионалното израстване на списанията на БТА, не спря да пише и публикува коментари по проблеми на световната политика и икономика в печата. Автор е на книгите "Новата стара Англия" (1973), "Случаят Стърлинг" (1985) и др.
Алфред Криспин е президент на еврейската масонска ложа "Кармел" (ложа на евреите в България - член на "Б' Ней Б' Рит", възстановена през 1992 г.), член е на Българския хелзинкски комитет и на Пъгуошкото движение.
Криспин преведе "Шок от бъдещето" (1992) от Алвин Тофлър, "Модерност и Холокост"(2002) от Зигмунд Бауман, "Кариера в бизнеса" (1992) и други книги. Беше ръководител на създадената през декември 2002 г. неформална работна група, която наблюдаваше и регистрираше в продължение на една година проявите на антисемитизъм в България. Ръководеше съвета за анализи по повод шумно рекламираното издание в български превод на "Моята борба" от Адолф Хитлер през 2001 г.
Съставител е на книгата "Антисемитизъм в България" (2004). В предговора към тази книга се казва: "Хитлеристки флагове и символи, размахвани от "неидентифицирани" пронацисти на площада пред Президентството навръх Новата 2001 година, скандализираха тогавашния президент на България, г-н Петър Стоянов, излязъл да приветства под изобилно валещия сняг празнуващото множество. Този дързък акт, който през отминаващата година беше предшествуван от издаването на "Моята борба" на Адолф Хитлер и на дузина други фашистки съчинения, предизвика оживени коментари и даде повод за заглавия като "В България се ражда антисемитизъм". Разтревожени от зачестилите подобни прояви, три неправителствени организации - Българският хелзинкски комитет, Организацията на евреите в България "Шалом" и Институт "Отворено общество" - решиха да установят емпирично какъв е действителният размер на това явление и създадоха Работна група за изследване на антисемитизма в България днес. Мандатът на Работната група беше да документира и анализира в продължение на цялата 2003-та година такива нелицеприятни факти в страна, която епохата на Холокоста спаси от изтребление целокупното си еврейско малцинство".
В памет на Алфред Крипсин публикуваме една от последните му кореспонденции, пратена от Лондон специално за в. "Стандарт" на 11 юли 2005 г.
Великолепните британци
Свободното общество не може да предотврати всички престъпни действия
от Алфред Криспин
Атаката на международния тероризъм в Лондон стресна британците, но не ги изненада. Те я очакваха от година и половина. От деня, когато подобна атака в Мадрид отне живота на 191 и рани повече от 1800 забързани за работа мирни люде.
Почеркът на терористите е същият. В Мадрид гръмнаха бомбите в локалните влакове сутринта в пиковия час, когато милиони хора отиваха на работа. В Лондон бомбите поразиха три влака на подземната железница и двуетажен автобус пак по същото време на деня. В Мадрид бомбите гръмнаха в навечерието на всеобщите парламентарни избори, които привличаха вниманието на световната общественост. В Лондон атентатът беше извършен в деня, когато в Гленигълс започваше срещата на 8-те големи - държавни глави и правителствени ръководители на осемте най-богати страни в света днес. И в двата случая терористите постигнаха възможно най-широката всесветска разгласа.
Разликата е, че в Испания атентатът събори консервативното правителство и избра на власт социалистите, които веднага изпълниха ултиматума на терористите да изтеглят испанския контингент от Ирак. Във Великобритания атентатът сплоти британците от всички цветове в решимостта им да не отстъпят пред тероризма.
Разликата е, че за испанците терористичната атака на 11 март 2004 дойде като гръм от ясно небе. Не че атентатите са им нещо непознато - те вече имаха дългогодишен опит с тероризма на ЕТА. Но не бяха очаквали подобно изстъпление против себе си от последователи на исляма, с чийто народи винаги са били в отлични, дори любовни отношения.
За британците масираният атентат не беше изненада. В продължение на година и половина след Мадрид въпросът, който всички те си задаваха, не беше дали, а
кога ще ги връхлети
и тях. И те се подготвяха за този ден. Разработена беше система за координирано действие на всички служби за спешна помощ и за поддържане на реда. Отрепетирана и детайлирана беше многократно. Населението беше държано в течение на подготовката за деня Х и даже участваше в нея.
По нашия край сме свикнали нищо да не става тъй, както сме го предвиждали. И в Лондон сутринта на 7 юли нещата вероятно не са били тъй, както са си ги представяли. Дори първоначално не си даваха сметка, че се взривяват бомби, че са обект на терористична атака. Първата реакция беше, че в тунела на подземната железница е избухнал от претоварване електропреносен кабел под високо напрежение. Но независимо от неяснотата за причината екипите за бърза помощ, полицията и пожарната пристъпиха мигновено към действие по отработената система - бързо, организирано, без суматоха.
Когато зам.-началникът на лондонската полиция призова по всички електрони медии лондончани да останат там, където се намират в момента, и да освободят улиците, за да се улеснят спасителните операции, винаги гъмжащият като разбунен мравуняк огромен град застина буквално на часа.
Улиците се опразниха, за да се разчисти пътят за безпрепятственото профучаване на линейките. Без никой да им нарежда, всички лекари и медицински сестри се стекоха в най-близките до тях болници и здравни заведения.
Великолепните лондонски бобита подкрепяха, успокояваха, утешаваха потърпевшите и информираха разтревожените за своите близки лондончани. А гражданите, обикновените хора на британското ежедневие, бяха
мрачни, но решителни
без следа от паника.
Наблюдавайки неотлъчно телевизионните предавания на живо от мястото на събитието, Рудолф Джулиани - легендарният кмет на Ню Йорк от времето на атентата на 11.09.2001 г. - не можа да се сдържи и изрази нескрито възхищение от действията и поведението на лондончани и на техните полицаи, пожарникари и медици. Обичайно е след първото стъписване при подобни обстоятелства следващата импулсивна реакция да е търсенето на виновник. Но не и във Великобритания. Всеобщата реакция там беше:
виновни няма
Свободното общество не може да предотврати всички действия на целенасочени престъпници, без да се превърне в полицейска държава.
В нормални времена британците не се отличават като хора от когото и да било другиго: егоцентрични, сметкаджии, тарикати, "ако може да те мина" и всичко друго, което можете да се сетите за делничния човек в делничен ден. Великолепни са в моменти на върховно изпитание. В такива моменти те се преобразяват, те стават хора, на които може да се разчита: те няма да те предадат, те са устойчиви и уравновесени, твърди, смели и пожертвователни, те са героични без парадност.
Такива бяха те - обикновените британци - през Втората световна. Твърдеше се, че това било минало невъзвратимо, че някогашните достойни британци вече ги няма. Трагичният ден на върховно изпитание за британците доказа точно обратното. Видя се, че нищо от недемонстративните им качества не е загубено. Гордея се, че ги познавам.
