За този ден се месеха козунаците на моето детство.
Козунакът е специална, сакрална храна.
"И когато ядяха, Иисус взе хляб, благослови и го разчупи, и като го даваше на учениците, рече: "Вземете, яжте; това е Моето тяло." Матея 26:26
Този хляб се яде през празника на безсвасните хлябове. Пасха.
В моето детство козунак се ядеше веднъж в годината. "Всеки ден не е Великден!" - така гласи сиромашката утеха. Тогава този артикул не съществуваше в асортимента на обществените пекарни, нито се продаваше под път и над път като сега, в целофанови опаковки.
Комунистите не си падаха по козунака - те хляба го раздаваха с купони, та ще седнат да глезят народа с козунаци. Да не говорим, че откъдето и да го погледнеш тоя тип хляб (за разлика от типовия хляб на пролетариата), си мирише на религиозна пропаганда.
Но напук на чугунено-стоманената убеденост на местните активисти на ОФ, в целия град през дните на Страстната седмица се захващаше една завера, която напомня за митичното леене на куршуми преди Априлското въстание - "тайно и полека" жените пристъпяха към ритуала на месенето и печенето на козунаците.
В тъмни зори се напалваше яко огнището, в кухнята ставаше жега, баба Кана (моята митична баба е кръстена на Кана Галилейска - как чезнат тия красиви женски имена - Кана, Кина, Шина?!..), коленичила над нощвите, потъваше с ръце в тестото, подхващаше го мощно, мачкаше и го мяташе на тласъци, гола до кръста, потта на струйки се стичаше по гърдите й и капеше върху тестото, гледал съм захласнат тая неуморна битка, тая плът в плътта - жената и тестото - слети в едно, като в любовна прегръдка, един от най-еротичните ми спомени, по-късно, когато "станах" мъж, такова беше усещането ми от първата любовна нощ, същото това сливане на мъжко/женското в тласъците на месенето, потта, бялата пудра на брашното, жълтъкът на яйцата, който облива плътта на тестото, набъбнало, втасало - и ръцете, които го галят, заплитат на козуначени плитки или изплитат ония малки козуначени кошнички с арматура от върбови клонки и червено яйце отгоре, които се полагат само на децата в къщата...
(С паметта за тия усещания е захранена безмълвната сцена на месенето, с която започваше ‛Черното руно" - ръцете на жените се протягат изпод руното, загребват спомена за брашното, пресяват, размачкват, разстилат, към тях неусетно се примъкват и мъжките ръце, цялото руно, като многоръка Шива, меси, мята, мачка тестото и шеметът на тая еротична игра повежда мъжките ръце към гърдите на жените, а оттам към вимето на овцете...)
На другия ден градът се изпълваше със сладостно-омайните миризми на току-що изпечен козунак. Жените и децата на активистите нервно душеха въздуха, изпълнен с изкусителни ухания, и завистливо заничаха към домашните пещи на комшиите.
Напук на "фарисеите и садукеите", Христос можеше вече да възкръсне. Това се съобщаваше също тайно, тихо: "Христос возкресе!"- казваше баба Кана и ми подаваше топлата още кошничка с червеното яйце отгоре: "Во истину воскресе! - така трябва да отвърнеш..."
В ония същите години се случи едно премеждие - докато гледах как баща ми цепи за дърва грамадни кютуци, една треска отхвърча и се заби в дясното ми око.
Адска болка, писък, окото едва не изтекло, веднага ме откараха в болница, спасиха окото ми, остана ми само един малък белег като малка драскотина върху ретината.
Но баба Кана се изправила пред дядо ми и баща ми: "Господь (така омекотено се изговаря на харманлийския диалект) прощава, но не забравя. Ти се беше врекъл ей тука, пред иконата на Света Богородица..." И припомнила на дядо ми цялата история.
Първото им детенце умряло на една годинка от жълтеница. След това се родил баща ми, но на същата възраст и той се разболява от същата болест.
Тогава баба Кана примолила мъжа си, който не слизал от кошарата си за щяло и нещяло, да дойде, да коленичи с нея пред иконата в къщи и да се врече (да обещае), че ако Света Богородица "очуе" (опази, спаси) детето, той ще даде курбан на Бачковския манастир на празника на Богородица.
Вричането било извършено, детето оздравяло, но дядо ми го завъртели събитията - на ‛нашия човек" Стамболийски (портретът му висеше на стената до същата оная икона) му отрязали главата и един професор (както го е нарисувал Бешков) я поднесъл на Височеството на тепсия, като главата на Йоан Кръстителя, с репликата: "Voilà!".
Хората на тоя професор, така наречените деветоюнци, прибрали дядо ми в затвора, уж за неплатени данъци. Така че на него наистина хич не му е било до ходене по манастири.
После дошли така наречените деветосептемрийци, които пък никак не понасяли някой да има свое си, частно стадо и да не се съгласява да го даде доброволно в ТКЗС-то; и също го тикнали в затвора за неплатени данъци.
Междувременно баща ми пораснал, отбил си военната служба и даже се оженил; и съм се появил аз - първородният, кръстен на дядо си Иван... тоя, дето се е врекъл на Света Богородица, ама все не го оставяли събитията да си изпълни обещаното...
Тая история им припомнила баба Кана и заявила, че каквото и да става, ако ще и англоамериканците да дойдат, което дядо ми цял живот предричаше, че ще стане "до неделя - две", тя ще вземе детето и ще иде на Бачковския манастир да изпълни вричането! Двамата мрачни опозиционери на фашизма и комунизма казали: "Добре, де! Въри!".
И така аз бях въведен в Храма, не че не съм влизал в църква дотогава (все пак съм бил кръстен), но същински влязох в Храма там, в Бачковския манастир.
Спяхме на чардаците заедно със стотиците хора, дошли на празника, провирах се през аязмото, четоха ми молитви за здраве, ядохме от осветения курбан и една нощ сънувах на перилата на чардака, точно над главата ми, кацнал един ангел - като ония на Захари Зограф в църквата...
- Христос воскресе!
Вече знаех отговора:
- Во истину воскресе!
