Статията на младата американска студентка (каквато става ясно от текста, че е) бе поместена със съкращения на последната страница в петъчния брой на "Сега" със заглавие на редакцията "Де е България" (и в рубрика "Репортаж на деня") и предизвика оживени дискусии в сайта на вестника. "Изпратих до "Асошиейтед прес" моето "възхищение" от твърдия курс, който не са сменили от времето на атентата срещу папата, с обяснението, че който върви по права, без да си вдига главата, може да се бухне в нещо", пише един от редовните участници в електронния форум на "Сега" и препоръчва "всички форумци да изпратят своите възхищения". (В съботния си брой вестникът публикува още реакции, а един от участниците във форума.)
Ето и пълният текст на Полин М. Милърд в "Асошиейтед прес" (без съкращения):
"В 4 ч. сутринта бях облечена в това, което наричах "българското си облекло": червени клоширани панталони тип "капри", синя блузка с волани и чифт златисти обувки на високи токчета.
Както ни стана навик в България, открихме една местна дискотека, която "превзехме" за вечерта, за да потанцуваме и да пием "Загорска", местната бира.
Но когато парите ни свършиха и внезапно си спомнихме, че трябва да се качим в автобуса в 8 ч. сутринта, бихме отбой от непрекъснатия ритъм на техномузиката, която бяхме започнали да харесваме, и се отправихме към хотела ни. По американските стандарти той беше малко по-добър от един разкрасен хостел. Но на певци на турне им трябва само място, където да пренощуват в края на деня, по което и време да свършва той.
Бях в стаята на един от другите певци, кацнала на перваза на прозореца му. Все още имахме много енергия в излишък, независимо от задължението ни да бъдем в автобуса след няколко часа. Стаята бе осеяна с типични за пътуващите музиканти вещи: ноти, разхвърляни в безпорядък по пода; черно сако за сцената в гардероба; самотна бутилка с вода на тоалетката.
Бяхме пристигнали във Велико Търново, едно селище в централната част на страната, по-рано през деня, след като се виехме и извивахме с автобуса по пътя през планините. Концертът ни този ден бе определено тежък. В концертната зала нямаше климатик и пяхме наводнени от пот. За пианото не можеше да се каже, че бе акордирано, а въздухът бе прашен, често влизаше в дробовете ни и затрудняваше пеенето.
Но точно преди изгрева, когато слънцето беше само една тънка ивица светлина на ръба на хоризонта, Велико Търново не можеше да изглежда по-идеално. Мъничките розово-кафяви къщици, накачени по хълмовете, бяха подчертани с високи зелени палмови дървета. Те можеха да изпълнят цялата гледка, ако не бе огромното небе, което много напомняше широките небеса на Тексас. Но българското небе имаше повече звезди, сякаш някой е разпръснал кристалчета захар по него.
Долу група улични кучета се разлаяха безконтролно, сякаш се бореха за къс месо или може би за женска. Моят приятел се обърна и се засмя на себе си. "Някои хора утре ще се оплакват от това, нали знаеш", каза той.
Аз също се засмях, като си мислех колко ужасно бе, че останалите спяха, докато аз гледах изгрева.
Но може би те не спяха? Може би също бяха решили да пренебрегнат съня, да го оставят за автобуса към София, за да погледат как звездите се превръщат в едно жарко българско слънце.
Това беше България - където небето бе толкова ясно и ти се струваше, че можеш да видиш цели галактики, а дискотеките бяха отворени до много късно, защото ако спиш, можеш да пропуснеш нещо.
България е имала нелека история. Като държава тя фактически никога не е развивала своя собствена идентичност. Не е известна с никой продукт или традиция. За средностатистическия американец България може би е просто някаква държава от Източния блок, която някога е дала подслон на наемен убиец, който можел да убива с отровния връх на един чадър.
Страната е била завладявана от толкова много различни групи - например траките, римляните, турците и дори комунистите, - че дори хората тук са малко смесени. Някои имат маслинената кожа и тъмните очи от влиянието на Близкия изток, докато други са със бяла кожа и светли очи като много европейци.
Когато в началото на 90-те години комунизмът пада, настава време за възстановяване на икономиката по най-лесния възможен начин - туризма. Крайбрежието на Черно море е най-очевидното място за издигането на хотели и скоро в големите градове като Варна изникват курорти.
Но за хората във вътрешността на страната мащабният туризъм е по-труден. На един американски турист България би била трудно продаваема дестинация. Българският език използва кирилицата, затова прилича на руския, с обърнатите си N-та и В-тата, които се произнасят като V. Мнозина възрастни българи не говорят английски. Храната в най-добрия случай е провинциална (домашна). Обикновено се ядат краставици, домати и сухо печено месо, предимно свинско.
И така, българите взели живота си в ръце със своя музика, своя литература и своя религия. Но ето че един ден пристигнали група от 30 млади американски певци, които започнаха да пеят безплатно в различни военни зали.
Нашето пътуване до България бе щастлива случайност. Докато била на един диригентски форум преди една година, диригентката на нашия хор Кара Ташър срещнала един българин на кафе. Той организирал хоров фестивал в Пловидв (sic!). Би ли дошъл нейният състав от Ню Йорк сити? Вече имаше някакви планове да ходим на турне в Прага и Виена. Практически вече бяхме ангажирани.
После един ден на репетиция Кара ни съобщи, че вместо за Австрия и Чехия се отправяме към България. Има ли някой нещо против?
Може ли някой изобщо да посочи България на картата? - това беше по-големият въпрос. Но за работа по география имаше малко време, защото трябваше да се готвим. Репертоарът ни се състоеше от всичко - от африкански приспивни песнички до американски стандарти като "New York, New York" и "Bridge Over Troubled Water".
Да стигнем до България ни отне доста време. След седемчасов полет до Прага и четиричасов престой се метнахме на полета към София. На летището ни посрещна Любо, кротък тъмнокос човек, който по време на престоя ни щеше да кара тъмночервения ни автобус без тоалетна.
По целия път до Пловидв (sic!), втория по големина град, валеше. Щяхме да прекараме повечето от времето си в България тук. Пътувахме в облачната, заспала тишина през страната. В какво се бяхме набъркали? Бяхме заобиколени от нищо друго, освен ферми, коне и жени с фигури на бъчви, които жънеха на полето.
Пловдив се оказа по-"ърбън", отколкото провинцията, която току-що бяхме прекосили. Оставихме нещата си в един хотел, чийто интериор напомняше "Ориндж" в Лас Вегас през 70-те. По една от трите радиостанции пускаха само техномузика.
Ден по-късно, след като си набавихме необходимия сън и хапнахме за първи път (един от многото, при който менюто ни се състоеше само от домати и краставици), се качихме на сцената за първи път. Беше в пловдивската Военна зала, сграда почти без украса, в която все още имаше някакво странно комунистическо усещане. Стотината столове в залата бяха с прави облегалки, а на сцената нямаше завеса - само празно пространство и висок таван.
Концертът не беше рекламиран, но столовете все пак се запълниха бързо с местни хора, предимно едри жени с широки, открити лица и светли сини очи. Те бяха облечени в домашни рокли и забрадки и се усмихваха ведро на младите американци.
Открихме с "Te Be Poem", българска молитва. Пяхме я в пианисимо, хармония от четири части. Продължихме със "Siyahamba", африкански марш, също в хармония.
Вече всеки чифт от големите български очи беше вперен в нас, докато ние карахме наред всички песни, които знаехме. Три дни преди това имахме концерт в залата "Алис Тъли" в "Линкълн сентър" пред трудна нюйоркска публика. Лицата на българите нямаха нищо общо с преситените от култура жители на Манхатън. Те бяха впечатлени, омагьосани, забавляваха се.
След финалния ни поклон и продължителни овации се изнизахме от сцената и си взехме чантите. Навън на площада се вихреше с пълна пара бирен фест и идеята за питие, което струва около 50 цента, се стори блестяща на уморените певци.
Но не можехме да тръгнем. В залата един опърпан и мръсен мъж с химикалка и тетрадка спираше поотделно всеки един от нас и ни молеше за автограф. Очевидно той не разбираше, че ние сме само група бедни млади хора от Ню Йорк, за които това е само странично занимание, а някои от нас имат повече студентски заеми, отколкото са в състояние да изплатят. Но ние се усмихвахме и се подписвахме. Отвън малки деца поднасяха цветя на някои от певците, а други правеха снимки.
Техният английски често бе неравен, но жестовете им бяха искрени. Тази сцена на благодарност щеше да се повтори отново и отново през нашите десет дни в тази страна.
На последния ни концерт във Велико Търнова (sic!) малки ученици се кикотеха, докато им подарявахме дъвки и лепенки. Някои от девойките в групата ни вдъхновиха един български певец от един от другите хорове да пише стихове и на английски, и на италиански.
Отдалечихме се на няколко крачки от Военната зала и се разположихме под тентите на бирения фест. Появиха се чаши със "Загорска" (sic!). Всеки от нас взе чашата си и я вдигна.
"Наздравей", каза един приятел.
"Наздравей - повторихме ние. - Cheers."
Виж още от същата авторка:
"Beaches, sunsets make San Diego shine" (пътепис за Сан Диего за "АП", поместен в Си Ен Ен)
криза, която тихо расте" />
