У чителските заплати са само външното проявление на гигантските проблеми в образованието.
Нека разделим проблема на две.
Достатъчни ли са парите за наука и образование? По-скоро не. Нищо, че в сравнение с другите европейски страни като процент от държавните разходи те не са малко.
Но си струва тъкмо сега да се обсъди дали малка държава със застаряващо население като България не трябва да инвестира повече от другите за образованието.
Сферата, която гарантирано през следващите години ще бъде източник на конкурентност и просперитет. Защото важен ще е и абсолютният брой на образованите хора, които ще дърпат икономиката напред и ще инвестират ума си в иновации.
В този смисъл решението на правителството да заложи досегашните дялове от публичните разходи до 2010 г. тъкмо в образованието изглежда взето по инерция. И по нищо не показва, че тази сфера ще се превърне в топ приоритет, каквото би трябвало да бъде. Моментът е за референдум.
Преди няколко седмици в непредставителна и импровизирана анкета в сайта на "Капитал" най-голям брой от запитаните отговориха, че ако зависи от тях, ще дават най-много бюджетни пари точно за образование и наука.
И чак след това идваха здравеопазването, прокуратурата, полицията и военните. Кой е казал, че България трябва да следва наследената в прехода бюджетна структура и че обществото и политическата власт не могат волево да стигнат до нови решения?
Само че учителската стачка сега съвсем не е ключът към проблема. Да, учителите са справедливо недоволни и, да, също настояват за по-висок дял бюджетни разходи.
Само че в най-честия случай си ги представят като заплати, чинове и лабораторни материали, без да ги обвързват с някакъв техен принос към реформите в системата.
Ако това ще е изходът от стачките, той ще доведе до инфлация, по-високи данъци и бедност. Не, благодарим.
Разговорът трябва да е съвсем друг и естествените участници в него трябва да бъдат самите преподаватели. Но ако може, с главите и идеите си, а не с численост, допотопни подписки и гладни стачки.
