Лято е. Мирише на косена трева и цветя. Сядам на верандата с чаша уиски в което плуват няколко кубчета лед и кана със студена вода. Вечер е, времето сякаш е спряло, сам съм. Сам с чашатата уиски с няколко кубчета лед, извадени от фризера. Мечтая... Топло е и задушно, нещо ме стяга, не искам да съм тук. Затварям очи и виждам сините глетчери в Аржентина, колко много вода е трябвало за да стане тази ледена планина и колко уиски мога да изпия, ако имам възможността да взема шилото за да си напрявя малки ледени блокчета, а колко ли бутилки ще ми трябвят .. глупаво звучи разбира се, глупаво и невъзможно. Аз не съм в Аржентина, а в България, а даже и да бях едва ли би ми хрумнала там такава глупава идея. Все пак, наистина е чудно колко години трябват на природата за да извае тази синя красота, само от вода, а как лесно замръзва в хладилника и как бързо се топи в чашата ми.
Да, можеше и да съм в Африка, там някъде сред пустинята, да мечтая за море, за река, за езеро, за поток или за дъжд, но аз съм тук на верандата и слушам как шуми маркуча на съседа който цял ден полива нещо в градината. Дразня се как толкова много питейна вода се стича, но си мълча, мълча си за да не си развалим отношенията, тези съседските отношения, които не зная защо, но считам за важни. А водата се стича и се превръща на кал, ама май калта не е само в краката ми, чувствам я и във себе си. Отпивам от уискито с кубчетата лед, които може би си мечтаят да не са само лед, а сталактит, сталакмит или пък сталактон или капки вода в някоя пещера. Изглежда алкохолните пари, вече се шегуват с мен и всичко започва да говори на свой език, който аз опианен се опитвам да разбера. Време е за чаша вода, къде съм оставил каната, а виждам я. Наливам си, топла е и май трябва да изтичам за лед, но влагата и горещината са ме направили мързелив.
Капчици пот се стичат по челото ми, ризата залепва по тялото, време е за душ и се запътвам към банята. Завъртам крана, но вода не потича, само въздух шуми в тръбите, явно водата е спряла, а може би не е защото я чувам как шурти при съседа, който полива все ощу доматите. Вече съм бесен и дори не се питам, защо преди малко само се дразнех. Проблема ми вече не е глобален, проблема е личен, а личният проблем е сериозен проблем. Няма значение, колко вода се изливаше до преди малко на хаос и ставаше на кал, важното е че сега съм потен, нервен и мръсен, мръсен и способен на скандал. Слагам си лошата физиономия и тръгвам към оградата, за да се скарам със съседа и не ми пука за „съседските добри отношения“, за това че утре няма да мога да го бия на табла или на шах, или че няма да седнем на по ракия. Все пак решавам да завъртя още веднъж кранчето на чешмата и чудо, потича жълта, ръждива вода и всякаш отмива за миг лошата ми страна, онази егоистичната която щеше да вдигне скандал.
Водата от маркуча на съседа продължава да тече... , а раздразнението ми, страха, нехайството и равнодушето ми клонят към замръзване.
