Нещо такова практикува и Щефан Каеги, наричайки го "театър" (предполагам поради липса на по-добър термин).
Това е театър, който превръща градските пространства в декор за драматични сценарии, a случайните минувачи - в статисти. Това е театър, в който главните роли са играни от портиери, дипломати, офис служители, научни работници, шимпанзета, пилета и мравки.
Заедно със своите колеги от "Rimini Protocols" и "Hygiene Heute" Каеги успява да превърне пространствата на Берлин, Бон, Франкфурт, Манхайм, Буенос Айрес, Краков, Виена, Брюксел в сцени на мелодраматична и политическа драма, шпионски екшън или сапунен сериал.
Щефан настойчиво дефинира спектаклите си като ТЕАТЪР, като в същото време целенасочено реже всяка прилика с театъра такъв, какъвто го познаваме.
Удобството на тъмнината и удобното кресло, договорът между действието на сцената и публиката, актьорското превъплъщение - всички тези категории са абсолютно заменени от дневната светлина, несигурността на света на ежедневието, в който никога не е сигурно кой кого наблюдава, кой е истински и кой фалшив герой.
За да обясня вида недоверие, който Каеги изпитва към театъра, ще опиша накратко част от проекта "Физика" (2003 г.) - интервю с научен експерт от лабораториите CERN, Швейцария.
Това е един от най-мощните авангардни научни инкубатори в света (където между другото възниква и ИНЕТНЕТ).
В интервюто на Щефан биваме разведени из лабораториите, където текат експерименти с антиматерия (може би едно от най-фундаменталните научни открития).
Човекът в бяла престилка подробно обяснява пред камера в кой котел какви частици се произвеждат и в кои "тръби" се срещат и как се проявява антиматерията, след което много уверено ти разяснява радикалната разлика между това, което се случва в науката и в театъра.
И наистина неговите аргументи са доста убедителни, само че като го слушаш известно време и го гледаш на фона на целия декор на инсценирането на антиматерия, си даваш сметка, че производството на антиматерия е най-грандиозният театрален спектакъл, а човекът пред нас има изключителна трагикомична роля.
Гледайки това просто поднесено интервю, останах поразен как Каеги леко и елегантно те води до процепа на реалността, където солидни категории като изкуство, реалност и научно обяснение на света се разбиват на пух и прах.
През 2000-та Каеги и Ернст "поставят" "Кирхнер" във Франкфурт. "Пиесата" превръща града във филмов декор на шпионска драма.
"Зрителите" са поканени да си резервират час, за да "видят" представлението. В уречения час в театъра им се раздават уокмени, с които са оставени сами с "гласа" в слушалките да станат свидетели на историята на Бруно Кирхнер, който направлява движенията им по улиците, обръщайки внимание на детайли от вътрешни и външни пространства - следи от неговата и на околните обитатели история.
Параноичният разказ разкрива зад фасадите на града една различна реалност. Подобни сценарии се разиграват в Мюнхен, Гисен и Краков ("Krakow Files").
Може би най-показателната театрална интервенция в реалността (политическа/социална), която Каеги осъществява с "Rimini Protocols", е "Германия 2" в Бон през 2002 г.
В този спектакъл на прицел е немският парламент след преместването си от Бон в Берлин. Това е първата парламентарна сесия, проведена в дует - парламента в Берлин и неговото театрално реконструирано копие в Бон.
В този проект масовка от доброволни граждани на Бон са избрани след кастинг да изиграят любимия си парламентарист за една сесия. Снабдени със слушалки, в които тече на живо предаване от парламента в Берлин, всички те изиграват в продължение на 18 часа всяка реч, прекъсване, аплаузи и шумове от сесията в Бундестага в Берлин.
Наблюдавайки спектакъла, се питах кое е по-театрално: спектакълът на "истинския" Бундестаг или този, който се опитва да го следва като ехо.
Някой е хакнал реалността и трябва да наострим сетивата си за подозрителни знаци наоколо (цикъл от черни котки), още повече че Щефан Каеги подготвя проект в София. Бъдете нащрек.
