Тази година се влюбих в Америка. Дълбоко, духовно, безвъзвратно, никога повече няма да съм същият. Очаквах това да се случи от доста време. Повярвайте ми, това не е мимолетно увлечение.
Преди 20 години най-добрият ми приятел замина на "кратко бизнес пътуване" до Ню Йорк и никога не се завърна. Оттогава рядко минават повече от 2 месеца, в които да не съм се редял на опашката за пристигащи на летище "Джей Еф Кей". Никога не си позволих да хлътна напълно.
Измислих си репертоар от зле прикрити извинения, за да скрия нарастващата ми зависимост към непреодолимата, пристрастяваща енергия на Ню Йорк.
Все пак, когато си англичанин, е лесно да заемеш позиция на превъзходство, да отречеш душата на града и да виждаш единствено суетата и личния интерес: "Не така правим нещата в Стария свят, стари приятелю."
Пълни глупости! Поработете малко там, както аз направих тази година, и ще видите нещо различно. Чувство на взаимност, чувство на лекота, чувство на баланс, истинска нетолерантност към липсата на респект или жалката подкрепа, както и истинска вяра във възможностите - събитията от 4 ноември потвърдиха това.
Останах без защита. Беше очевидно на всеки точно какво означаваше за мен това място. Така че се предадох. Влюбих се в Америка.
Също така неизбежно се влюбих и в едно момиче от Америка. Не се получи.
Няколко месеца след тази лична експлозия от чувства размишлявам върху всичко, което ми се случи, в един нов "Додж Чалънджър", движейки се по същите пътища, по които едно време пътувах, за да видя онова момиче.
Иронията не ми е непозната. Тази кола е единствената добра новина, с която "Крайслер" може да се фука.
Компанията на Уолтър Крайслер, преди време пример за нововъведения и финансово изгодни решения, в момента е в тотална дупка заради неплатени дългове и неизпълними задължения.
"Даймлер-Бенц" не беше отговорът и неквалифицираното управление на дружество с частни акции определено не е. Сега единственият вариант за спасение е помощ от правителството или насилствен брак с General Motors.
Обажда ми се, преди да си тръгна от града. Може ли да се видим, пита ме тя.
"Чалънджър" ви кара да се замислите какво е отношението ви към всички американски неща. Невъзможно е да му влезете под кожата, ако не се опитате да разберете Америка. Ако не я допуснете близо до вашата чиста, европейска душа - никога няма да разберете тази кола.
Това е "мъсъл кар" за развлечение - нито повече, нито по-малко. Развлечение от сорта, което предизвикват повечето от примитивните от инженерна гледна точка коли, които някога са се движили по пътищата или пистите.
Суперкола? Не забравяйте, че първият "Чалънджър" се появи 3 години преди "Миура". Така че новият "Чалънджър" се явява заместник на две коли.
Вие, аз, ние... трябва да го мразим. Но ние не го мразим, хващам се на бас, че и на вас ви допада.
Едно време бях написал (за един друг "Додж" - "Вайпър"), че според мен единственият начин да схванете смисъла на американските коли е да занижите очакванията си още преди да се качите в тях. (Всъщност написах: "Всички американски коли са пълен боклук", но тогава бях по-млад.) Чалънджърът не е изключение.
Моделът дойде при нас сутринта, когато снимките за "Кола на годината на "Топ Гиър" трябваше да се преместят от Ню Йорк Сити до Монтаук, отдалечен на 193 км.
Чалънджърът предизвика монументално раздвижване пред хотела ни. А пиколата вече бяха видели ламборгиното и ролс-ройсa. Бяха впечатлени.
Има и още - "Чалънджър" направо спира трафика и кара вратовете на хората да се чупят от извъртане на глави.
Наистина не съм виждал нищо като него. А и хотелът ни се намира в източната част на града, където всеизвестното отношение към модата на Ню Йорк е най-силно и най-покваряващо.
Хората наоколо се опитват много сериозно да се преструват, че нищо не може да ги впечатли. Но когато са впечатлени, това казва нещо за нещото, което ги е впечатлило.
Никакво количество фалшиви отвори или фалшив карбон Fablon не могат да скрият факта, че чалънджърът е невероятно красив обект, притежател на външност и силует, които биха красили която и да е кола.
Веднага се сещате за оригиналния "Чалънджър", което значи, че този е запазил магията. Великолепен е.
Неизбежно, до момента в който хвърлям чантите си в глупавия малък багажник, очакванията ми са големи, но вероятно скоро ще трябва да сляза на земята.
"Чалънджър" оправдава очакванията ви за американска кола. Интериорът (ще стигнем и до него - не е толкова лош, колкото казват всички) не е проблемът в момента.
Но пък педалите са - чувствате ги отдалечени, мързеливи и с твъъърде дълъг ход за предназначението си. Съединителят особено, изглежда, функционира само в 20% от хода си и въпреки че 6-степенната скоростна кутия (да, янки с истинска трансмисия, не забравяйте, че оригиналният R/T бе с 3-степенна механична) е достатъчно прецизна, подкарването на "Чалънджър" не е толкова достойно, колкото трябва да бъде.
Опитваме да намерим път през ремонтите по пътищата и се изгубваме. Това е проблем в района, в който се намираме. Виждате някой мост, но просто не можете да улучите комбинацията от улици, по които трябва да минете, за да стигнете до него.
Движим се през "Чайнатаун", опитвайки се да върнем на верния път, и тук, като че ли не беше очевидно още пред хотела, "Чалънджър" показва втория си недостатък - размера. Дълъг е над пет метра. Добрите впечатления, породени от драматичното му пристигане няколко минути по-рано, започват да се изпаряват.
Не е много стегнат, не е много мощен, определено не става да се промъквате в трафика. Не е особено бърз.
Но какво очаквах аз? Летният ми романс с Америка напълно ли ме беше заслепил от изразената на младини максима за американските автомобили? Кого заблуждавах - това е съвременна кола. Нахален, прагматичен - може би дори циничен начин да ни накарат да купим стария боклук отново и отново.
Всички коли в днешно време са направени с жизненоважните органи на други модели, но, моля, без снобизъм около факта, че под двувратата каросерия "Чалънджър" е "Крайслер 300C".
А що се отнася до американските платформи, тази на 300C не е лоша. Недалечното минало на "Крайслер" означава, че има много неща, които "Мерцедес" остави и които сега могат да се използват в този автомобил...
Като например независимо окачване на четирите колела. Няма да намерите подобно нещо в "Мустанг" или дори в новото "Камаро", че дори в "Корвет". Но дори и най-качествените части от Щутгарт не могат да се справят с дупките и канавките.
Отговорните за пътищата власти в Ню Йорк явно смятат, че е нормално да наказват града по този начин. Не е чудно, че никой не шофира в Манхатън. Време е да се махаме от големия град.
Великолепието на трите моста - Бруклинския, Манхатънския и Уилямсбъргския, които се простират над долната част на "Ист Ривър" и извеждат трафика от коли към "Бруклин" и "Куинс", поставя началото на дълго пътуване към "Лонг Айлънд".
Изпълнен съм с романтично чувство, което останалата част от пътя не оправдава, поне докато не преминете предградията - цели 105 км по магистралата по-нататък и шикозните резиденции в Хамптън. Това е Тъполандия в продължение на 160 от 194 километра.
Едва след като правата като стрела I27 е далечен спомен, магистралата "Монтаук" започва да играе играта на "Чалънджър". Ключът е в името му: това е "мускулест" автомобил, глупав.
Мускулът тук е друго откритие на "Крайслер" - Hemi двигателят. В този случай 6,1-литров, произвеждащ 425 к.с. (оригиналният 6,3-литров V8 на R/T разполагаше с 335 к.с.).
По мързеливия начин, по който се произвеждат, няма да отгатнете, че са толкова - но са си, както и повече от добре дошлите 569 Нм въртящ момент. Това е мускул, който бавно издува кожата ви.
Далеч от градския трафик, по широките и празни улици, където оригиналният "Чалънджър" R/T се е състезавал, новият модел започва да ви казва, че нещата са сериозни.
Заиграйте се с този автомобил и ще се зачудите как кола, която изглежда толкова спортно, може да предлага толкова малко динамика. Подайте повечко газ и тя ще започне да показва душата си.
Пристигаме в "Монтаук" по залез слънце и аз вече съм разбрал що за кола е тая. Бързо ускорение, бързи смени на скоростите, малко повече работа с този ужасен съединител и автомобилът започва да ръмжи и знаете ли какво още - да се движи наистина бързо.
Ускорението от 0 до 100 км/ч става за по-малко от 5 секунди, а упражнението 0-160-0 км/ч отнема 16,5 сек - достатъчно бързо, за да участвате в драг състезание от 1/4 миля и да паркирате, без да ви забележат органите на реда.
Изпитвате нужда да се състезавате всеки път когато застанете на първа редица на светофар или когато трябва да изпреварите по-бавен автомобил. Малко по малко се завръща чувството, което изпитахте, когато го видяхте за първи път.
Отвън никой няма да види колко зле е интериорът, пък и знаем колко по-скъпо е да направиш един интериор от екстериор, така че съм склонен да им простя. Поне е изчистен и не изглежда чак толкова евтин.
Освен това радиото е наистина силно и е нагласено на Е Street - върти до скъсване песни на Брус Спрингстийн. От неговите песни започват всички американски неща за мен. Колите са постоянна метафора в текстовете на Спрингстийн, винаги предлагащи възможността да избягате на някое по-добро място, възможността да постигнете американската мечта...
Критиците на творчеството му заклеймяват това, като казват: "Има по-важни неща, много по-важни от колите и жените." Аз не съм толкова сигурен.
А какво стана с момичето? Душа, обичаща да пътува, с набито око за всичко красиво (авторът на този материал не е изключение), тя никога не обърна внимание на никоя от колите, с които се появявах на прага й през дългото лято. Трудно се впечатлява, значи.
Но хареса чалънджъра, в който се появих наскоро.
Готин е, казва тя. Така е наистина.
