- Защо избра Виан за този спектакъл?
- Борис Виан ми е любим автор още от детството. Негови произведения винаги са се въртели в главата ми. За да узрее, да стане точно това представление, с тези хора, трябваше да мине време. За първи път работя изцяло на принципа на импровизацията. Актьорите са драматични, но ги предпочитам пред танцьорите. За първи път работя с текст. Бях решила, че най-верният вариант е да се импровизира с движението и с текста едновременно. Всичките истории на Борис Виан много ми приличат на импровизациите в джаза. Реших, че това е най-верният вариант да се получи и представлението - текстът да излезе от хората, с които работя. Избрахме заглавието по името на един от най-късите му ракази "Пътуване към Коностров". Ситуацията в този разказ беше най-благодатна за импровизация.
- Как привлече актьорите?
- С всички тези актьори съм работила. В този смисъл отдавна съм си ги избрала. Мисля, че са точните хора.
- Прилагаш ли някаква специална танцова техника?
- Не. От целия опит, който имам, създавам ситуация за импровизация, за раждането на едно представление. Много е лесно да измислиш едно нещо, но е трудно да го създадеш, да стигнеш до представление. Конкретният сюжет е разказа "Пътуване към Коностров", но диалозите заедно ги измисляхме. Артистите са хора от друго поколение. Сега езикът ни е съвсем различен. Езикът се променя много динамично. Да намерим най-верните думи. Представлението има малко думи, според мен най-точните. Те се появяват на определено място и без тях не може.
- Най-важното за теб изречение от това представление?
- "Делфините пресичат пътя".
- Натоварваш го със символика, каква е трудността в тази зона на импровизация?
- Трудността идва от това, че все пак представлението трябва да има някаква драматургия. Аз не съм драматург, нито режисьор по професия, но се нагърбих и с двете. Трябваше да има ясни граници в тази импровизация - откъде докъде се простира тя. Как движение и думи да не се бият. Винаги е трудно, когато има повече изразни средства. Може би това е трудността на танцовия театър. Зависи от идеята.
- Как възприема публиката вашия опит?
- Едва ли ще е много лесно да намерим най-точната си публика. Уви, у нас няма подготвена публика за подобен вид театър. Разчитам да го играем в България, за да се поддържа представлението, но ми се иска то да пътува, да премерим сили и идеи някъде навън.
- Откъде дойде провокацията?
- От Виан, от композитора Пламен Мирчев-Мирона, от сценографа Петър Митев и, разбира се, от актьорите. Ако бяха други хора нямаше да стане представлението. Имаше и такива, които ме изоставиха в един момент.
- Как попадна в модерния танц?
- Веднага след като завърших училище. Стана благодарение на Маргарита Градечлиева. Тогава модерният танц беше съвсем друг. Оттам нататък съм попадала в различни ситуации, работила съм с различни хора, които са ми помагали, пълнели са ме с идеи. Хореографията на Иржи килиам в началото ме впечатли. Следващият етап са DV8. В момента всичко се сравнява с тях, защото те не са нещо ново и авангардно.Дори театрали се сравняват с този вид театър. Актьорите, с които работех ми казаха: "Страшни са, но ние трябва да ги забравим сега.". DV8 са техника, ново усещане за физически контакт и сценично присъствие. След това са ме провокирали много други неща, но те са предимно в музиката. До този момент повечето неща при мен са идвали като провокация от музиката.
- Кои са любимите ти представления?
- Не си харесвам цели представления, а отделни неща, които съм правила. Много съм благодарна на режисьорите, с които съм работила през годините. Взаимно сме си давали. Случва ми се да харесвам само една минута или едни миг от цяло представление. Например в спектакъла "Сънят на един тъпанар" имах доста любими сцени. Сега от нито една сцена не се срамувам в "Пътуване към Коностров".
Последвайте ни
