Тайното кътче

Когато се събудих вече нямаше никого около мен. Смрачаваше се. Оживление имаше единствено сред реката, където буйните вълни се гонеха, прескачаха скалистите препятаствия и се шмугваха под уморени клонки. Замислих се колко много можем да научим от тези шумни студени води. На тренировките по айкидо ни казваха да сме като водата, да поемаме енергията на нападателя, като я обърнем към самия него, а ние сякаш почти тайно да се приплъзнем между атакуващите удари. Водата на се запъва в препятствията, но и не бяга от тях, а напротив – заобикаляйки ги с устремителна гъвкавост изглажда грубите им черти, оформя ги и ги напасва в своя път, за да може следващите вълни да преминат още по-лесно. А е толкова по-нежна от скалите. Когато сред заоблените камъчета край речния бряг намирам малки стъкълца само мога да се възхитя на силата на водата, която от грубо и грозно парче от счупена бутилка може да извае такива красиви прозрачни уж камъчета, даже достойни за бижута.

На един лагер си направихме малък опит. Всеки трябваше да си намери свое тяйно местенце сред природата, където да може да се усамоти, да се вглъби в себе си и да изтегли най-дълбоките нишки на душата си – точно както фокусниците вадят тези дълги и сякаш безкрайни цветни кърпи от ръкавите си – да ги простре пред себе си, било то на лист хартия, в смях или в сълзи, и се помири с миналото и настоящето си. Няма нищо по-трудно, но и по-освобождаващо от това да напишеш писмо до някого, който те е наранил, до себе си сега и до бъдещото ти аз, да плачеш с пълен глас, влагайки цялата болка от миналото ти, да седиш с часове върху камък, постлан със слама, и да викаш от болка, но в същото време твоятя приятелка реката да те заглушава от останалия свт, позволявайки ти да останеш сама и да опознаеш сълзите ти. Тук се ражда истинското щастие да разбереш себе си, да се приемеш такава, каквато си, да приемеш и другите и да не забравиш, че под това, което виждаш, се крият дълбоки емоционални преживявания, до които може би никога няма да се докоснеш, но които не трябва да съдиш и пренебрегваш.

Ами ако всички имаха едно такова тайно кътче край реката, постлано с мека слама и украсено с разнородни камъчета, тяхното място за усамотение и размисъл, за тиха дрямка и спокойно попиване на речната енергия? Дали нямаше всички да сме малко по-добри един към друг? Може би щяхме да сме поне по-спокойни и отпочинали, готови за предизвикателствата на шумния и мръсен град, но и готови да търсим красивото в града, да се разходим в парка и да поседнем на тревата с приятели. Пък какво като завали дъжд? Никога не съм обичала дъжда, но снегът винаги ми липсва, когато го няма. Мрачните облаци и постоянното ръмене не са от най-прекрасните прояви на водната стихия, но пък изненадвашият летен порой в повечето случаи дори е забавен – няма нищо по-весело от „джвакащи” маратонки, течащи гримове и смачкани прически, недоволни наконтени мадами на високи токчета и пликчета по главите – сякаш няколко сухи косъма ще ни предпазят от обилно напояване и оставяне на мокри следи по стълбите. Дали е глобалното затопляне, дали реките и моретата са решили малко да се позабляват с нас заради неуважението ни към тях, но единственият ми извод е, че не трябва да взимаме живота прекалено насериозно и понякога е добре да оставим чадъра вкъщи. Все пак се радваме на зелените ни паркове и градинки – поне където са останали – нали? Значи ще потърпим малко дъжд и гръмотевици. Пък току-виж в стремежа да предпазим телевизора от светкавиците сме прочели и някоя книга. От тези хартиените. Току-виж сме оценили и реката и нейната пречистваща мощ, както за екосистемите в града, така и за душите ни, и сме написали писмо, на истинска хартия, дори и никога да не се решим да го изпратим.

Ами минералните ни извори? Толкова ли обичаме пластмасовите шишенца за еднократна употреба, че не можем да се разходим до някоя чешма с неспираща топла струя от дебрите на земята, там, далече от кофите и задушаващите автомобилни газове? В Близкия Изток дори не винаги могат да си позволят лукса на шишетата, а пакетират водата в малки пластмасови чашки, защото за тях тя е наистина ценна. Отдавна се водят войни за водни ресурси и в бъдеще ще има много повече такива, а водещи политолози прогнозират, че водата ще надмине петролът като главна причина за международни конфликти. И все пак, докато гигантската тихоокеанска купчина боклук поема все повече и повече пластмасови бутилки, в България е време да помислим как да предотвратим черноморският й аналог. Водата чисти и пречиства, отнася строителни и битови отпадъци далече от нас, разкрасява бреговете си с шарени пликчета и опаковки от вафли, а ние вместо да се погрижим това да не се случва, се отвращаваме от реката. Може би сме си заслужили след време наистина да ни се налага да пестим вода, може би само тогава ще осъзнаем, че трябва да уважаваме природата си и да се грижим за водните си ресурси с още по-голямо внимание дори от градските ни градинки. Дано да не е прекалено късно.

Огладнях. Не бях предвидила, че моето тайно кътче на брега на реката ще ме заплени толкова, че жадно да поемам спокойствието й с часове. Мисля, че е време да се присъединя към останалите в кухнята, където ще ги попитам дали някога им се е случвало да ловят попови лъжички от локва между високите панелени блокове. Ще продължавам да правя забележки на всички мои познати, които захвърлят боклуци по улиците, в храстите и в езерата, като се надявам да съм толкова досадна, че и те да почнат да досаждат съответно на техните приятели. Ще продължавам да пестя вода вкъщи, макар че спокойно мога да изразходвам много повече, защото знам колко е ценна водата за приятелите ми в някои африкански държави. Ще продължа да си мечтая един ден да живея по-близо до брега на някой планински поток, а дотогава ще опитвам да си представя, че тътенът от мощните тонколони на съседа е буен речен бързей в късна пролет.