Като далечен български братовчед на Кралицата, г-н Сакс-Кобург-Гота, както е обичай да го наричат официално сега, пристига днес във Великобритания за разговори с Тони Блеър. Това ще е първото му посещение като премиер в една държава, която той добре познава. И това подчертава необикновената сага на един монарх, който напуска съветския сателит през 1947 г. и повече от половин век по-късно предвожда стремежа на демократична България за ранно влизане в НАТО и евентуално членство в ЕС.
Когато е роден Симеон, църковните камбани бият, гърмят топовни салюти, затворници получават амнистия, а учениците - по една единица отгоре към оценките от изпитите. Той е един от двамата живи (другият е румънският крал Михай) държавни глави от времето на Втората световна война. Заема престола на шест години, след като баща му цар Борис Трети умира мистериозно през 1943 г. - според мнозина жертва на заговор на Хитлер.
През 1944 г. комунистите идват в царския дворец след преврат. Като се покланят ниско пред майката на Симеон, те я информират, че регентите, сред които и чичото на младия цар, са били застреляни. Две години по-късно, след референдум, проведен под комунистически натиск, семейството е изпратено в изгнание: първо в Египет, където младият цар ходи на училище с бъдещия йордански крал Хюсеин, а след това - в Испания. Той управлява страната си само три години.
Българите обаче никога не го забравиха, а и той казва: "За над 50 години в изгнание аз никога не забравих за тях". За първи път се завръща в София през 1996 г., но миналата година нещата взеха странен обрат. Объркани от едно десетилетие на хаос, финансова катастрофа и политическа нестабилност, България се обърна към бившия монарх. Националното движение "Симеон Втори", без платформа, освен неговата кауза, спечели неочаквана и убедителна победа на миналогодишните избори. Като се закле във вярност към републиката, г-н Сакс-Кобург (наставката "Гота" днес е забравена) внезапно бе изправен пред "великолепното предизвикателство", с което малцина монарси днес се сблъскват - да управлява страната си.
"Разбира се, аз съм извънредно горд, че бях избран - казва той. Но тази чест носи и рискове: - Очакванията бяха, и все още са, доста над това, което човек е в състояние да постигне, дори ако разполага с два или три живота - обяснява той. - Това бе голямо бреме, една от тежестите."
Българите - по-специално възрастните, жителите на селските райони, вярващите - си представяха, че царят се е завърнал, за да ги въведе в златния век на просперитета. Те очакваха по-високи заплати, по-качествени услуги и край на корупцията. "Без значение какво правиш, никога не оправдаваш очакванията", казва новият премиер.
Симеон, както е по-известен той, подхрани тези очаквания със свой собствен екстравагантен облог. По време на предизборната кампания той заяви, че ако не преобрази страната за 400 дни (sic!), не заслужава да бъде избран. После посрещна това предизвикателство, като доведе младо правителство от технократи и професионалисти, мнозина от тях от лондонското Сити, "които - казва той - имаха прекрасни работни места и зарязаха всичко, дойдоха тук, защото повярваха в нас".
Общият правителствен дефицит намаля, България договори двегодишна стабилизационна програма с МВФ, приватизацията напредна, увеличен бе кредитният рейтинг... Но тези числа означават твърде малко за по-голямата част от народа и зад ъгъла започна да наднича разочарованието.
Корупцията, признава Симеон, все още разяжда страната. Мафията, местна и руска, доминира обществения живот. По време на кампанията си Симеон призова за морално обновление и повтаря посланието, че подкупите и "комисионите" покваряват както този, който ги дава, така и онзи, който взима. "Но да промениш съзнанието на хората за една година след половин век е wishful thinking - добавя той. - Трябва да направиш първата крачка и да ги учиш със собствен пример."
Важна полза от членството в НАТО ще бъде засилването на авторитета на правителството в борбата с престъпността, надява се той. "Работим по съдебна реформа - казва Симеон. - Някои неща вървят доста бавно. Но човек не може да бъде максималист. Все още търся държавата, където няма корупция."
След като веднъж е бил цар, той има неоценимо преимущество над предшествениците си. В състояние е сам да пробуди патриотизма, националния дух и чувството за историческа участ и да ги впрегне в задачата за съживяване на страната. Може да се издигне над политиката, като възприеме прагматичен подход вместо партизанския подход, повлиял зле на по-ранни правителства. Може да привлече експерти както от левицата, така и от десницата. Може да демонстрира учтивост към опозицията по време на парламентарния контрол - макар че се учи на нова борбеност.
Но има и усложнения. Той не може да се откаже от миналата си роля на монарх и все още си играе на цар. Не може да даде институционална стабилност на партията си - сега известна само с инициалите си, - ако тя няма адекватна идеология, освен подкрепата за бившия монарх. А най-потискащото е, че не може (и не го прави) лесно да делегира отговорности, ако политическият му авторитет почива единствено на възприетата от него роля на спасител.
Като поема сам голяма част от бремето, той работи чудовищно много - по 18 часа дневно - и изглежда изморен. За 65-годишен семеен човек тази професия се утежнява от самотата. Съпругата му - испанката доня Маргарита Гомес Асебо, прекарва повечето време у дома им в Мадрид. Дори дъщеря му и четиримата синове, всеки от които все още носи княжеската си титла, не го посещават често. Винаги съществува опасността хората да започнат да мърморят, че бившият цар подготвя почвата за свой наследник.
Но поне си е у дома, в къщата, където някога е била царската ловна хижа. Разположена в гората, сега дарена на нацията, къщата е скромна и удобна, пълна с портрети на семейството му и лични спомени от управлението му като дете.
Бившият царски дворец, конфискуван от комунистите, е станал художествена галерия. Реставриран със закъснение, неговият прашен таван съхранява картините, които вече не са подходящи за показ. Там, подаващ се иззад праха и руините, е портретът, който не може да бъде сбъркан - смъртният враг на Симеон, Сталин. Символиката не може да бъде по-смразяваща.
Но Симеон не е позволявал семейната му история да застане на пътя му. Важно негово постижение е подобряването на обтегнатите отношения с Русия, с която България има дълбоки духовни, исторически и културни връзки. Двете православни църкви са близки (а Симеон е дълбоко религиозен човек); главният площад все още почита "Царя Освободител" Александър Трети и 200 000 руснаци, загинали във войната за България срещу турците, а езикът и литературата са сродни.
"Петдесетте години комунизъм оставиха дълбока болка и у двете страни", казва той. България подигравателно е била наричана "16-ата съветска република". Предишното правителство демонстративно се дистанцира от Москва. Симеон обаче подобри контактите с Владимир Путин, като едновременно с това прегърна западната ориентация.
Премиерът има доста работа за вършене: младият министър на икономиката току-що спечели титлата "министър на годината" от МВФ, но това не е напълнило магазините. Влизането в НАТО ще е борба, а в ЕС - още по-тежко: България дори не е в списъка на официалните кандидатки. Но Великобритания, надява се той, ще бъде приятел в нужда. Тони Блеър се яви в българския парламент след войната в Косово и обеща постоянна британска и европейска помощ за компенсация на ключовата роля на страната. Симеон иска той да изпълни обещанието си.
криза, която тихо расте" />
