И кономическите, културни, спортни и други отношения между бившите югославски републики са много по-добри от политическите. Макар че и политическите, без да се смятат отношенията със Сърбия, могат да се охарактеризират като нормализирани.
В същото време Сърбия, с изключение донякъде на Македония и Босна и Херцеговина и по-точно Република Сръбска, има лоши политически отношения с бившите югославски републики. Тези отношения са обременени преди всичко от военното разпадане на бившата обща държава, от отсъствието на политика на помирение и от различната стратегическа ориентация на техните лидери.
Сърбия се раздели без въоръжени сблъсъци с Черна гора и Македония. Но в случая с Македония поради недобра ориентация в нововъзникналата ситуация, в която Сърбия е само една от малките държави, а не "лидер на Балканите", Белград, започвайки от Милошевич, водеше политика, която все повече го отдалечаваше от Скопие.
Така се стигна до това за пръв път в по-новата история Сърбия да не бъде съществен актьор в македонската политика.
Освен това политиците в Белград установиха по-добри отношения с губещата страна в политическите сблъсъци в Черна гора и така нанесоха тежко политическо поражение и на себе си, и на Сърбия.
Това засили своеобразната психо-политическа неудовлетвореност на политиците от Белград, която им пречи да нормализират отношенията с Черна гора и да установят тясно стратегическо партньорство.
Що се отнася до отношенията на Босна и Херцеговина, тоест на Мюсюлманско-хърватскта федерация, на Хърватия и в по-малка степен на Словения със Сърбия, те са обременени от войната, от жертвите, от пораженията, причинени от взаимното насилие и стотиците хиляди бежанци.
В Босна и Херцеговина проблемът е допълнително утежнен и от това, че политиците от бошняшка националност не се примиряват със съществуването на Република Сръбска и специалните връзки, които Белград поддържа с Баня Лука на базата на Дейтънското споразумение.
Косово е само по себе си драма, в която съвременните сръбски политици не се справят по най-добрия начин. Освен дълбокото междуетническо разединение, Косово е част от глобалното премерване на силите между великите сили, по-специално на САЩ и ЕС, от една страна, и Русия, от друга.
При това премерване на силите ключовият въпрос е статутът, а проблемът на Сърбия е в това, че нейното ръководство подценява значението на Косово за Запада, а особено страха на водещите сили на Запада от неуспех на политиката на НАТО в този сблъсък.
От есента на 2006 г. Белград постави своята "защита на Косово" в ръцете на Москва, която съвършено се възползва от несъгласуваността на позициите на Вашингтон и Брюксел и отсъствието на ясна стратегия на Сърбия, за да засили общата си геополитическа позиция.
Досегашните етнически сблъсъци на Балканите и в Задкавказието показват, че НАТО, тоест ЕС и САЩ, от една страна, и Русия, от друга, могат на принципно ниво да поддържат правото на самоопределение, а на практика да "пренебрегнат" териториалната цялост.
Разбира се, след като уредят сметките за основните си интереси - разширяването на икономическото и енергийното сътрудничество между ЕС и Русия, както и дефинирането на ново стратегическо сътрудничество между НАТО и Русия.
Формулата на това споразумение между Русия и НАТО най-вероятно ще гласи: всеки да си чисти в своя двор! Белград от своя страна би трябвало да се примири с факта, че в най-новия свят Сърбия е част от двора на НАТО.
Девизът на властите в Белград "И ЕС, и Косово" може да бъде от полза, докато няма споразумение между Моксква, Брюксел и Вашингтон. След това - не струва нищо.
Очевидно е, че статутът на Косово е съдбоносен тест за демократичните сили в Сърбия. Съгласяването с отцепването на Косово излага демократичните сили на опасността да бъдат свалени, а ако не намерят общ език с ЕС за Косово, това ще бъде равонзначно на отказ от близкото членство в съюза.
Тук ключовият въпрос е дали, кога, на какво основание и на каква цена Сърбия ще засили връзките си с НАТО, ЕС и САЩ, без да наруши стратегическото си партньорство с Русия.
Ръководствата на всички бивши югославски републики са по начало за включване в ЕС. При това Словения е вече член, а Хърватия и Черна гора са по-близко от Сърбия, Македония и Босна и Херцеговина.
С изключение на Сърбия всички бивши югославски републики са в НАТО или ще влязат след година-две. Последните две правителства на Сърбия обаче говорят за "военен неутралитет", но ако могат да останат в Партньорство за мир.
Всичко на всичко, на Сърбия й е нужна нова политика, а за това са необходими: първо, развита и основаваща се на действителността визия и стратегия на развитието през 21 век и второ, политическо ръководство, което е на нивото на държавническите отговорности за реализация на тази визия.
Окуражително е, че от самия връх на властта (от президента Тадич) идва идеята за нуждата от развойна стратегия, но обезпокоително е отношението към онези, които (като бившия началник на Генералния щаб на армията) явно подкрепят тази идея.
Колкото по-рано властите в Белград минат към реалността на 21-ви век, толкова по-бързо и по-пълно ще отговорят на главните тенденции и предизвикателства на този век и по-пълно ще задоволят националните и държавните интереси на Сърбия.
