"Фигаро": Иран е опасен без ядрена бомба, а какво ще стане, ако се сдобие с нея?

Н а 31 юли, след две седмици обсъждания в Съвета сигурност, резолюция 1696 най-накрая бе гласувана с прилично мнозинство от 14 гласа срещу 1.

Три години след първите ясни признаци, че Техеран нарушава поетите международни ангажименти, и шест месеца след внасянето на въпроса за иранската ядрената програма в Съвета за сигурност, тази резолюция е малко закъсняла победа, освен това и ограничена.

Ще е необходима нова среща на министерско равнище, преди да се вземе каквото и да е друго решение от Съвета в случай че Иран не се съобрази с
резолюцията, както не се съобрази с декларацията на председателя на Съвета за сигурност.

Но все пак за пореден път стана ясно, че не само Вашингтон и европейските столици искат да се прекрати обогатяването на уран и преработката на ядрени отпадъци на иранска територия.

Петте постоянни членки на Съвета за сигурност постигнаха съгласие да задължат Иран да спре обогатяването на уран. Техеран разполага с един месец, за да го стори.

Една-единствена страна гласува против резолюцията. Този непокорен глас е на Катар и неговият вот не бива да бъде интерпретиран само като косвен протест срещу израелските бомбардировки в Ливан и конкретно срещу трагедията в Кана.

Той изразява и страха, който страните в региона изпитват от Техеран. Катар ни най-малко не симпатизира на Иран.

Двете страни дори имат териториални спорове. Конкретната причина за връзката с ливанската криза не е задължително тази, която първоначално идва наум.

Най-разпространената интерпретация сред делегациите в Ню Йорк е, че Техеран е имал решаваща роля за възникването на конфликта. Никой не вярва, че на 12 юли "Хизбула" е действала по собствена инициатива.

Нападението бе извършено след среща в Брюксел между Хавиер Солана и главния ирански преговарящ Али Лариджани, който дори не си даде труда да се престори, че проявява интерес към предложението, прдеставено на 1 юни от петте постоянни членки на Съвета за сигурност и Германия.

Връщането на въпроса в Съвета за сигурност - нещо, от което Техеран винаги се е опасявал най-много поради икономическите и политически последици, дори и да не бъдат наложени санкции - беше вероятно и Техеран бе отдавна готов с отговора си.

Нападението бе извършено освен това малко преди срещата на върха на Г-8 в Санкт Петербург, където трябваше да се обсъжда иранският въпрос.

Като се имат предвид тези събития, както и идеологическите, политически и военни връзки на "Хизбула" с Техеран, нормално е да си зададем въпроси за възможна маневра, която да отклони вниманието. Делегациите в Ню Йорк
мислят, че са наясно с отговора, и предполагат, че Иран може да предприеме и други неприятни действия.

Начинът, по който гласува Катар, показва какъв страх вдъхва Техеран в столиците на близкоизточните държави. Този вот налага няколко поуки.

Първо, той означава, че Иран вече се възприема като страна, способна да нанася значителни вреди и тази способност ще расте с времето.

Общото опасение на страните в региона, с изключение на Сирия, е, че отрядите на Хасан Насрала и най-вече иранският режим ще извлекат облаги от събитията.

Водят се неофициални разговори с Техеран, на който, на всичкото отгоре, някои приписват "стабилизираща" роля.

Налага се още една поука, която се отнася до спада в доверието на съюзниците на САЩ в ефиксасността от американската закрила.

Този елемент е изключително важен, тъй като именно той би могъл да накара някои страни да преразгледат отбранителната си политика, дори да се сдобият с ядрено оръжие.

И третата поука - не можем да упрекваме играчите в региона, че се запитват
какво би направил Техеран, ако притежава "бомбата", след като станаха свидетели на демонстрация в пълния й блясък на това, което Иран направи сега без нея.

Чисто рационално погледнато, естествено би било вместо постоянно да се удължават сроковете или да се противодейства на резолюция, представляваща последен опит Иран да бъде заставен да изпълни решенията на Съвета, да се упражни по-голям натиск, преди Иран да придобие ядрено оръжие - или преди да бъде променен съставът на Съвета, което би изпразнило от съдържание международния натиск или би затруднило още повече взимането на решение за такъв натиск.

Тези два елемента си струва да бъдат коментирани. На първо място, напредъкът на ядрената програма.

Докато продължават молбите към Техеран - може дори да се каже умоляването - да приеме предложението на шестте страни, никой не се замисля за развоя на иранската ядрена програма. Освен това не само не е постигнат и най-малък напредък по неразрешените въпроси, но от февруари МААЕ не контролира производството на центрофуги на иранска територия.

Тъй като монтажът на машините в основния ядрен завод в Натанз не се извършва с очакваната бързина, може би Иран е решил да построи друг такъв обект. Възможно ли е това да свързано с датата 22 август, която Иран от месеци сочи като деня, в който ще даде своя отговор?

Причините, с които Техеран обяснява избора на тази дата, са в тясна връзка с дейността на пет комисии, които дотогава трябва да са изготвили заключенията си. Но кой би повярвал на тази измислица?

Съставът на Съвета за сигурност е друг важен фактор. След подновяването му през януари други страни ще издигнат допълнителни пречки пред евентуални действия: Венецуела, ЮАР и Индонезия.

Предвид необикновената склонност на дипломацията да се държи според максимата "животът е пред нас", можем ли да се надяваме на някакво решение преди тази дата, след новите предупреждения, които ни донесе лятото на 2006 г. за способностите на Иран да вреди, този път под формата на въоръжен конфликт? Едва ли.