И най-сетне аз докоснах водата… Дали беше след хилядния съвет на мама? Не! Най-после исках да се преборя с този ненужен страх от магията между кислорода и водорода. Първо се потопих лекичко, като страхлива сърна, и се огледах в нея – кръгло детско лице, малки поникващи зъбки и най-интересното – кръглия белег на челото ми, който незнайно защо никой не помнеше как се беше появил. Противно на очакванията ми водата беше някак приятна, привличаща, гостоприемна. Това беше моята първа истинска среща с нея, вълнуващо приключение и незабравимо изживяване. Усетих мъничките ми крака как потъваха в мекия пясък, като с магия. Не знам колко хора помнят онова чувство, когато опиташ нещо ново и непознато, първата реакция, първите мисли. Аз още пазя спомена свеж в съзнанието си.
Началото на заветния за мен ден не започна много добре, тъй като небето беше пълно с черни облаци, които изглеждаха, като че ли щяха да избухнат всеки момент. От друга страна, имаше също силен вятър, обещаващ мощна буря. Не че се оплаквах много, тъй като тези дни обикновено ги прекарвах с вкусно димяща чаша какао и завладяващ детски роман. Точно се бях настанила на втория етаж на удобното ми двуетажно легло, когато небето се проясни и мама влезе в стаята с думите:
,,Отиваме на плаж и нямаш право на отговор ,,не” ”.Понякога само едно изречение е възможно да провали доброто ви настроение моментално, а това беше именно едно от тях. Все някога ви се е случвало да се чувствате напълно отчаяно и безпомощно – това също беше такава ситуация. Естествено изобретателността в мен проработи и се престорих, че ме боли какво ли не – зъб, корем, крака и пр., но този път номерът просто не мина. Последните майчини думи които ясно помня бяха: ,,Не може да се страхуваш от водата цял живот!“. Искам, не искам, стегнах се и тръгнах. Може би анимациите със страшните акули също оказаха ефект, обаче истината просто си беше една – имах ужасяващ страх от най-земното нещо. Всеки път, когато някой се опитваше да ми обясни, че водата ,,не хапе”, аз упорито отказвах да имам всякакъв контакт с нея. След като стигнахме плажа и се настанихме, аз бях нащрек, очаквайки заповед да вляза във водата. Изведнъж зърнах топлия поглед на мама, който беше толкова приятелки и толкова успокояващ. Именно този поглед ми въздейства толкова много, че разбрах, че мама не ме тормозеше, а ми помагаше да преодолея страховете си, който щяха да ме спъват многократно в живота. Станах и повървях известно време… после още една стъпка… и втора…, и трета…
Мека вълна се плисна в мъничките ми крачета и после изчезна безследно. И най-сетне аз докоснах водата, но не онази безцветна течност, а онази магия между водород и кислород. Хубаво гъделичкащо чувство ме обля цялата от главата до петите. После вдишах три пъти благовонния морски въздух, който изпълни всяка една клетка на белите ми дробове. Моментът се изплъзна, макар да исках да го запазя по-дълго. Не знам по какъв начин, но когато човек е много развълнуван за нещо, му се струва, че е сам на земята с обекта срещу себе си. Аз усетих същото, когато погледнах синьо-зеленото Черно море и пенестите вълни, които си танцуваха на воля, докато не целунат брега, изчезвайки безследно. Първо се потопих лекичко до коленете, след мъничко до корема, до гърдите и най-после до гърлото. Чувството на защитеност ме обля цялата и една невинна детска усмивка се появи на невинното ми детско лице. После на свой ред ме посети чувството на безтегловност, после ме прегърна и някоя и друга вълна. Емоциите, които изпитах същия ден, просто не се описват с думи. И така на седем години аз ,,открих” водата, което се превърна в най-стряскащото и вълнуващо приключение в живота ми.
Този неповторим ден се запечата в паметта ми завинаги. Може да изглежда, че съм прекалила или преувеличила, но аз просто описах себе си. За тези, които не са разбрали и изпитали чувствата ми, ще кажа само едно – това беше като да имаш страх от змии и да прегърнеш змия, да имаш страх от тъмното и доброволно да се заключиш в мрака.
криза, която тихо расте" />
