В навечерието на срещата на високо равнище в Копенхаген журналистът Уфе Андреасен направи добра услуга на страната с книгата "България, повече от дъх на Ориента", базирана на 17 разговора с български граждани.
Една културна, политическа и военна суперсила, простирала се при управлението на цар Симеон Първи около 900 г. на три морета - Черно, Адриатическо и Егейско, но подчинена на брутално турско робство (1393-1878), следвано по-късно от комунистическа диктатура (1944-89). Затова и основният тон в 17-те разговора е обезвереност. 12-те години, изминали от нежната революция, свалила Тодор Живков от власт, не са достатъчни да променят дълбоко залегналите травми.
Българите имат самочувствието, че страната им е повече от дъх на Ориента и копнеят да видят собствената си държава "нормална, европейска". Но същевременно идентифицират себе си с литературния герой бай Ганьо Балкански, който, обличайки белгийски балтон, смята, че е станал европеец, и когото българите - в моменти на деструктивна самокритика - обозначават като арогантен, лаком, егоистичен, брутален и мързелив.
Това ли е нацията, която Дания и другите членове на ЕС ще преценяват за достойна да бъде приета в ЕС? Затова ли България е накрая на опашката за членство? Може ли да се каже, че тези 17 разговора са представителни за страната?
Не! Малко от интервюираните са под 40 години, най-старият - на 84, средната възраст е около 60, повечето - предимно интелектуалци, почти всички критични срещу власт имащите от политическия елит.
В книгата си от 1895 г. писателят Алеко Константинов прави портрет на меркантилния българин, актуален днес повече от всякога. Както Бай Ганьо е безпринципен опортюнист, така според избирателите в България много от политиците в парламента гонят собствените си интереси. Според обикновения българин политиците са дискредитирали демокрацията и приватизацията.
В книгата на Константинов гротеската започва, когато, току-що освободили се от османско робство, българите желаят да се мерят с европейците. Но това желание тогава, а и днес, е продиктувано от чувството за европейска идентичност и съдържа парадокса в българското национално самочувствие - смесица от гордост и комплекси за малоценност.
Бившата дисидентка и вицепрезидент, поетесата Блага Димитрова изтъква, че победите, които България е завоювала, са свързани със словото, не с оръжието.
Монасите Кирил и Методий през IX век създават азбуката, която прави България център на славянската култура. И отново словото разбужда българите след 500 години турско владичество. "Но все още тоталитаризмът владее душите на хората и замяната му с демокрация предстои". Много българи все още чакат някой да им каже какво да правят, не проявяват сами инициативи за работа, затова е необходима промяна в манталитета.
За българския селянин през последните десетилетия текезесето е било големият производител на домати, чушки, тютюн. Сега огромни пространства обработваема площ пустеят. Много от машините и техниката са откраднати и няма пари, за да се закупят нови. Приватизацията се посреща с горчивина, защото за много хора промените означават безработица. Това е и причината част от населението да мечтае за времето преди 1989 г., когато според тяхната носталгия животът е бил спокоен, а престъпността - ниска.
Почти всеки втори българин гледа на системата отпреди 1989 г. като на по-справедлива от днешната демокрация. Повечето обаче са на мнение, че само демокрацията е начин политиците и държавните чиновници да станат по-честни. Във всекидневието доминира бедността, "тоталитаризмът на деня", който травмира хората. Бедният, живеещ в непрестанна нужда човек, е и податлив на манипулация и изкушение.
И може би най-лошото не е материалната бедност, а страхът от душевна бедност и чувството за пропуснати възможности. Затова е тъжно, че точно младите напускат страна, семейство и приятели. Сякаш българската идентичност и традиционна култура са застрашени от тази Европа, в която мнозина виждат надежда за помощ за излизане от тежката дилема.
Въпреки че подборът на Уфе Андерсен не може да бъде обозначен като представителен, книгата дава пъстрота и представа за българския начин на мислене и светоглед и заслужава похвала инициативата датската общественост да разбере този травматизиран народ и неговата дълбока криза на идентичност между Ориента и Европа, точно сега, когато България е на прага на НАТО и ЕС.
Но България дава и много други импулси и впечатления. Щеше да бъде интересно ако бяха чути гласовете на младите, на емигрантите, на властимащите, на елита и на тези, на които народът е повелил да носят отговорността за бъдещето на страната. Тогава представата от България би била по-малко обезверена, по-оптимистична и самоуверена.
Ако бяхме чули мнението на:
- Министър-председателя Симеон Сакскобургготски, който при своето посещение при Андерс Фог Расмусен и във Фолкетинга през юни т.г. впечатли с достолепната си, компетентна и харизматична фигура, в пълен контраст на корумпираните и лакоми политици, присъстващи в политическия живот на страната.
В радиоинтервю, на въпроса дали не се бои от това големите очаквания на ЕС да окажат голям натиск върху неговото правителство, той отговори, че ситуацията е сходна с управлението на велосипед: трябва да се поддържа определена скорост, за да не се преобърне велосипедът, при това в случая има и помощен лост за баланса и сигурността, наречен НАТО.
- Изключително динамичният и резултатен, гениален в публичните си прояви външен министър Соломон Паси, който преди 1989 г. бе дисидент, а след това през 1990-та - един от "бащите" на новата демократична конституция. Като председател на Атлантическия клуб в България Соломон Паси успя пръв от колегите си в новоосвободените страни от Централна и Източна Европа да се присъедини към Атлантическата асоциация на парламентаристите от страните членки на НАТО. Незабравимо в медийно отношение остава и неговото посрещане на Манфред Вьорнер в прочутия трабант, който министърът днес е паркирал вместо луксозна лимузина пред своето министерство, като комичен паметник от едно тъжно минало.
Забележителна интелигентност, стройна мисъл, убедителна формулировка и чувство за гротескното, съчетани със силен патриотичен ангажимент, това също е българска черта.
- Бившият външен министър (1993-94) и сегашен посланик в ЕС Станислав Даскалов, който изигра централна роля в умело проведените и успешно завършили преговори за асоцииране на България към ЕС и който със своите изключителни познания и обезоръжаваща усмивка е силен коз на България, на ниво с преговарящите от ЕС.
- Едно ново лице, което влияе положително върху имиджа на България, е министърът по eвропейските въпроси Меглена Кунева, която през юни придружаваше българския премиер. Министър Кунева умело играе своите карти - и това пролича още по-ярко по време на нейното посещение през август с разумната и близка до ЕС реакция по въпроса за Международния наказателен съд, с която тя впечатли датската общественост. За нея тепърва ще чуваме повече.
Тези международно ориентирани ключови личности очертават съвсем различен, целеустремен, модерен и истински европейски имидж на страната в българската битка за интеграция в централни западни организации. Да се надяваме, че това ще бъде забелязано и оценено с необходимото уважение и откритост от датските политици и държавни служители и от представителите на ЕС. Тези българи заслужават това.
