Затова нека нахраним лакомия страх, за да ни остави едно есе време за размисъл, като му изпеем приспивна песничка за отсечени дървета, презастрояване, сгорещени ледници, изгубени гугутки, костенурки и тюлени. И да отправим взор към полиетиленовото царство, където властва ефирното шумолене на прозрачни грозни крила, наподобяващо смесица на къкреща вода и пълзящ по ламарина дъжд.
Нашето царство, което обитаваме с неподражаема грация, но честичко по инфантилно-егоистични причини отказваме да държим в ред.Никоя от загатнатите екологични теми, естествено, не заслужава пренебрежение, макар и поради честота на разискване в нечии незаинетересовани уши да звучи анекдотично. Визирам предимно знаменитото словосъчетание "глобално затопляне", което, незнайно защо, изглежда да намира лесно място в шегички на мнозинство нетолкова информирани хора. Баналността, за щастие, като качество не е мерило за значимост, що се отнася до истини.
На мен обаче ми се иска да задълбая в една съвсем обикновена тема. Толкова обикновена, че, както често се случва, бива подценявана неимоверно от средностатистическия гражданин - явлението Пластмаса и в частност лекокрилите полиетиленови торбички, затрупали почти всяко приказно домакинство.Първият ми епичен сблъсък с тяхната вездесъщност беше, когато, след недълго размишление и непосредствено наблюдение, предложих на родителите си простичкия акт на отказване от тях при семейно пазаруване. Съвсем миролюбиво и ненасилствено.
Смятах, че не би имало място за конфликт, тъй като очевидно се злоупотребява с торбичките ненужно, а платнените заместители са съвсем логичен, екологичен и дори по-естетичен избор. Но времето, нужно, за да се вкара в нашето царство този нов "метод" на пазаруване, а и конфронтанциите с родителите ми, ме хванаха неподготвена. Сякаш навикът и първоначалният необясним инат да се откажат от нещо ирационално, разгледано в по-дългосрочен и масов план, бяха непобедими противници. Не виня родителите си.
От доста време насам се лишаваме от ефимерния "уют" на найлоновите торбички, но изненадващият пръв отзив от тяхна страна ме накара да се замисля какво всъщност психологически отключва подобна реакция. Дали всъщност в съвременното общество, устремено дирещо утеха в материалното, не се е сформирала в нас трудноизкоренимата потребност от еднодневните неща, леснозаменими, които можеш да изхвърлиш по всяко време, неангажиращи? Или пък някакво чувство за несигурност ни кара да се вкопчваме в ирационалното, без да можем да си обясним сами защо?
Мимолетен случай, на който станах свидетел и ме наведе на размисъл за друг психологически аспект от полиетлиеновата зависимост, беше, естествено, в един супермаркет. Пред мен стояха две девойки на около 16 години, като едната от тях си беше взела вафла и малко натурално сокче - общо взето товар, който можеш да носиш с два пръста. Касиерката пропусна или сметна за ненужно (по-скоро първото) да й даде торбичка, при което момичето се спря, сви устни и сопнато я попита не мисли ли, че е нужно да й даде "найлонка".
След това торбичката беше демонстративно хвърлена в кошчето, намиращо се до вратата на магазина. И така - явно използването на нещо, което не ни е необходимо, би могло да се ползва и като средство за задоволяване на егото. Сякаш изпитваме нужда да си доказваме могъществото пред нас самите и пред другите, като се възползваме от "удобства" дори когато не ни трябват.
Дори когато имат екологично негативен оттенък. Достатъчно е да убеждаваме себе си постоянно, че можем да правим каквото си искаме и всичко ни е подвластно. Екологичната проблематика като цяло е резултат най-вече от неправилно човешко отношение. Задълбавайки малко повече в себе си, ще редуцираме и вредните си зависимости.Може би подобна интерпретация на толкова простички неща изглежда комично, със задълбоченост ненамясто. Всъщност точно там е разковничето. Защо опазването на чистота, макар и на локално ниво, трябва да е нещо трудно? Полиетиленовите торбички са навсякъде, при всякакви покупки, след което, ако не бъдат изхвърлени моментално (като голяма част от тях декорират дървесните видове надлъж и нашир), се складират в домовете и им се измислят всевъзможни вторични функции.
Ако разгледаме производството им в мащабен план, ще установим, че ограничаването определено ще има ефект. А пък, кой знае, може да решим да преосмислим и собствената си нравственост.
Последвайте ни
